Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
И отново бе прекъснат от Аспиш — полковникът го извъртя към Фелпс, който с мъка се опитваше да свали черното си палто. Свенсон погледна Аспиш, за да го помоли за шини и може би бренди за болката на мъжа, и видя върху лицето му, открояващи се на светлината от пещта като татуировките на някой туземец островитянин, виещите се белези на Процеса. Как не ги беше забелязал досега? Не можа да се сдържи и се разсмя на глас.
— Какво? — изръмжа полковникът.
— Вие — дръзко отвърна Свенсон. — Лицето ви е като на клоун. Знаете ли, че последния път, когато видях Артър Трапинг — който беше в ковчега, имайте предвид, — лицето му беше досущ като вашето? Мислите ли, че само защото са разширили ума ви, сте в по-малка степен тяхно средство?
— Млъкнете, преди да съм ви убил! — Аспиш го блъсна към Фелпс, който се дръпна и се присви от болка.
— Така и така ще ме убиете. Чуйте, Трапинг беше мъж с влиятелни приятели, беше човек, от когото имаха нужда. Вие не можете да претендирате за това — вие сте просто „онзи с войниците“ и собственото ви издигане би трябвало да ви показва колко лесно можете да бъдете сменен и вие. Пазете се от вълците, когато тръгнат да ловуват — това е робство, полковник, и вашият разширен ум би трябвало да е достатъчно широк, за да го види.
Аспиш жестоко го зашлеви с опакото на ръката си и Свенсон се просна на земята. Примига и тръсна глава. Видя, че Лоренц е чул шума и се е обърнал към тях, черните очила скриваха изражението му.
— Намести му ръката!
Гипсът всъщност се оказа някакво запечатващо средство за пещта, но Свенсон реши, че ще свърши работа. Счупванията бяха чисти и на Фелпс трябваше да му се признае, че не припадна, макар че на Свенсон това признание винаги му се струваше съмнително. Ако беше припаднал, за всички щеше да е по-леко. А така го остави разтреперан и изтощен, седнал на земята с гипсирана ръка. Отсечено му се бе извинил за неудобството, че му е строшил ръката, и го бе уверил, че всъщност е искал да удари херцога, и Фелпс бе отвърнал, че, предвид обстоятелствата, било напълно разбираемо.
— Вашият другар… — започна Свенсон, докато бършеше ръце в някакъв парцал.
— Боя се, че го довършихте — отговори Фелпс, гласът му бе някак отнесен заради болката, тих и шумолящ като суха оризова хартия. Кимна към брезента. Сега, когато бяха по-близо, Свенсон видя, че освен женския крак оттам стърчи и черна мъжка обувка. Как му беше името — Старк? Теглото на убийството се стовари тежко на раменете му. Погледна Фелпс, сякаш трябваше да каже нещо, и видя, че очите на мъжа вече са зареяни другаде и че хапе устни от болка.
— Така става на война — презрително каза Аспиш. — Когато си избрал да се биеш, си избрал да умреш.
Погледът на Свенсон се върна към покритите тела. Отчаяно се опитваше да си спомни с какви обувки беше Елоиз. Можеше ли това да е нейният крак? Колко хора, за бога, имаше под брезента? Трябваше да са поне четирима, ако се съдеше по височината, дори повече. Надяваше се, че след като бяха заловили него, няма да си правят труда да претърсват странноприемницата или гарата на сутринта и че тя би могла някак да избяга.
— Ще оцелее ли? — чу лукавия подигравателен глас на доктор Лоренц, който дойде при тях. Бе смъкнал очилата на врата си и гледаше Фелпс, но дори не изчака да получи отговор. Очите му стрелнаха Свенсон, професионално преценяване, което не откри нищо друго, освен също толкова професионално дълбоко подозрение, а после се преместиха към Аспиш. Лоренц кимна към помощниците си, които се бяха приближили откъм пещта, и продължи: — Ако искаме да се отървем от доказателствата, сега е моментът. Пещта е готова и оттук нататък само ще изстива — колкото повече чакаме, толкова по-различими ще са останките.
Аспиш погледна през кариерата и вдигна ръка, за да привлече вниманието на Крабе. Министърът явно разбра какво му сочи полковникът, кимна одобрително и Аспиш се провикна към мъжете на Лоренц:
— Действайте!
Мъжете отметнаха брезента и почнаха по двама да вдигат труповете за ръцете и краката. Свенсон се олюля. Най-отгоре на купа бяха двете жени от таванската стая — плътта им все още светеше в синьо. Под тях бяха Коутс и Старк и още някакъв мъж, когото смътно си спомняше от влака — и неговата кожа светеше (явно бяха показали книгата и на мъжете). Гледаше с ужас как отнасят първите две тела до пещта и отварят по-голямата вратичка за зареждане, зад която бушуваха нагорещените до бяло пламъци. Извърна лице. Стомахът му се преобърна от миризмата на горяща коса. Аспиш го сграбчи за рамото и го блъсна през кариерата към Крабе. Свенсон смътно усещаше как Фелпс се препъва някъде зад тях. Поне Елоиз я нямаше тук… поне това й бе спестено…