Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Не знаех какво е то, нямах отговор на много други въпроси, но вече знаех, че ситуацията не е толкова мрачна, колкото ми изглеждаше в кабинета на детектив Кумали, докато се давех в презрението ѝ и миризмата на червен жасмин.
Пак се замислих за бутилка „Ефес“. По-добре не, казах си - надеждата е по-опасно нещо от отчаянието.
Всъщност имах нужда единствено от колата си.
20.
Не беше трудно да открия Френската къща.
След като излезеш от Бодрум и стигнеш южния нос, тръгваш по широкия път, който се вие между надвиснали кипариси, и продължаваш, докато вече няма накъде.
Когато стигнах, беше почти тъмно. Голямата порта от ковано желязо, която затваряше пътя - сега на гърба ѝ висеше черен плат, за да не се вижда вътре, - беше затворена, а фенерите върху каменните колони отстрани не бяха запалени. В малка горичка отстрани имаше полицейска кола, която почти не се виждаше в тъмнината, а когато приближих, полицай се показа през прозореца и започна да крещи на турски да се махам.
Изключих двигателя и слязох от колата. Ченгето отвори вратата, озъби се, заръмжа, видях, че посяга към палката си. Съжалявам да го кажа, но турските полицаи нямат навика да казват по два пъти. За щастие го изпреварих: извадих златната си полицейска значка и я насочих към физиономията му, когато наближи.
Той я разгледа за момент ядосано, после се върна до служебната си кола. Чух го да спори по радиото, а когато най-накрая му наредиха какво да прави, си вдигна задника и отдели от скъпоценното си време, за да отиде до врата за пешеходци, която се отваряше с електронен код. Устройството беше монтирано в бетона, имаше дванайсет бутона, правено по поръчка, непробиваемо - никой нямаше да опитва да сваля панела и да манипулира кабелите вътре скоро. Две камери, монтирани на високата стена - една фиксирана и една насочваща се, активирана от движение - го наблюдаваха със стъклени очи. Полицаят улучи кода на втория път, след като се консултира с листче, отвори вратата и отстъпи назад. Когато минах покрай него, усетих миризма на алкохол.
Вратата щракна зад гърба ми и, сам в мрака, забелязах, че от вътрешната страна на стената има ивица, широка около трийсет метра. Реших, че е електронен крепостен ров, наблюдаван с камери и вероятно зареден с датчици за движение. Никой натрапник, дори ако приемем, че успее да се прекачи през стената, не би могъл да я прекоси незабелязано и да се добере до дърветата по-навътре. Къщата е била строена отдавна, когато Бодрум е бил никому неизвестно рибарско село, но още тогава собственикът е положил сериозни грижи, за да си осигури сигурност. Питах се защо.
Минах по път между дърветата, под тунел от клони, подметките ми хрущяха по чакъла. Ставаше все по-тъмно и по-тихо и макар и да не можех да обясня защо, разкопчах сакото си и се уверих, че лесно мога да стигна до беретата, мушната в колана ми отзад. Мястото беше такова, нощта беше такава.
Пътят сви покрай неработещ фонтан и се появи къщата. Видът ѝ не ме успокои с нищо - беше голяма и тъмна, а онова, зловещото, което бях видял през платения телескоп, отблизо сякаш искаше да ме погълне. Повечето къщи, строени на красиви места, дори старите, са проектирани за гледката, с големи прозорци и много стъкла. Френската къща имаше широки стрехи, дъбова входна врата и прозорци, потънали дълбоко във варовиковата фасада. Усещането беше, че е строена, за да осигурява усамотение - и това усещане се засилваше още повече, защото всички капаци на горните прозорци бяха затворени.
Заобиколих сградата от едната страна, като избягвах тъмните сенки близо до стената, минах покрай площадка за хеликоптер и каменна постройка за охраната, близо до гаражите. Вътре нямаше никого. Оттам започваше пътека и тръгнах по нея. Минах през висок жив плет и излязох на терасирана морава от другата страна. Гледката беше удивителна - огърлица от далечни острови, осветеният замък на кръстоносците, светлините на Бодрум, прегърнали заливите, - но не ми хареса. Никак. Наречете ме параноик, но не можех да се отърся от чувството, че в къщата има някой, който ме наблюдава.
Обърнах се и погледнах назад - къщата беше тъмна, толкова тиха, че сякаш бе изпаднала в кома. Капаците на приземния етаж бяха отворени, но всички други бяха затворени. Свалих сакото си, оставих го на една пейка от тиково дърво и тръгнах надолу по стръмната пътека към беседката от ковано желязо. Накъде по средата на разстоянието надолу чух нещо над смълчаните акри и се обърнах към къщата - на терасата на третия етаж един капак се люлееше на пантите си. Можеше да е вятърът и нямаше как да знам дали е бил заключен, когато дойдох.