Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Което не значи, че ще спре да се оплаква.
Нали се съгласи да си тръгне от казбата – ето че стигнаха до тук. Ами, чудесно. Не беше обещавала да напуска страната. Просто не можеше да се пребори с предчувствието, че ако продължат нататък, цялата магия от последната седмица ще се изпари и ще ѝ остане само да разправя на внуците си една щура история как за седмица в някакъв гигантски пясъчен замък на пределите на пустинята Сахара е била чирак на възкресител и е помагала за създаването на огромни крилати войници, участници във война от някакъв отвъден свят.
А зад гърба ѝ те тайно ще правят знаци, че на старицата съвсем ѝ хлопа дъската, защото всичко това звучи напълно откачено, дявол да го вземе!
Тогава няма да ѝ остане нищо друго, освен отново да стане невидима – защото, божичко, сега тя наистина го можеше – и да ги напердаши по грубиянските задници с навит на руло вестник, докато те с писък се разбягват от вмирисаната на готвено зеле бабина кухня.
– Ще стана най-страховитата баба на света – промърмори тя кисело, сякаш виждаше в бъдещето.
– Моля?!
– Нищо. – Преобърна се по корем и зарови лице във възглавницата. Изкрещя, в устата ѝ влезе старата хотелска калъфка и внезапно ѝ се прииска да облее езика си с течаща вода. Калъфката, разбира се, е прана след последния наемател, успокои себе си тя. "Разбира се." Сигурно затова имаше вкус на спарена чужда глава.
Ръката на Мик докосна гърба ѝ и бавно взе да описва кръг. Тя се обърна с лице към него.
– Рисувам с пръсти по изпотения ти гръб – обяви той. – Това беше сърце.
– Потно сърце. Колко романтично.
– О, романтика искаш, значи. Дадено. Какво пиша сега?
Тя почувства как пръстът му се плъзга по кожата ѝ и взе да изговаря всяка буква, която изписваше.
– З-У-З-А-Н-А. Зузана. Щ-Е. Ще. С-Е. – Тя замълча. – Се. – Лежеше напълно неподвижно, ослушвайки се с кожата си за следващата буква. – О. – Гласът ѝ секна. Наблюдаваше лицето на Мик. Той се усмихваше дяволито на себе си, съсредоточен в своето занимание. По челюстта му беше набола брада с ягодов цвят. През счупената летва на кепенците се промъкваше слънчев лъч и надничаше в миглите му; те изглеждаха посипани със светлина.
– М – продължи Зузана. "Божичко. Зузана, ще се О-М..."
Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Дали той можеше да го почувства през гърба ѝ? Когато в Прага заговориха за женитба, тя се отнесе пренебрежително. Така де. Смути се, че са я хванали да мисли за това; нали не е някоя отнесена девица, на която се привиждат само сватбени рокли, при това още не ѝ беше дошло време за женене.
Ъ, усети тя. "Ъ", прошепна.
Ръката на Мик замръзна.
– Грешка – каза той. – Това беше Е.
– Е?! Но така не се пише... – Тя си прехапа езика.
– Кое не се пише така? – Гласът на Мик звучеше закачливо. – Канех се да напиша "Зузана, ще се ометеш ли от тук с мен?". А ти какво си помисли?
Тя смъкна ризата си върху гърба.
– Нищо – отвърна и се претърколи в другия край на леглото.
Мик я прихвана през кръста и я дръпна обратно.
– Нали не си помисли...? О! Какъв конфуз.
Лицето ѝ пламна. Ето че пак стана същото. Божичко. Явно наистина беше отнесена девица, на която ѝ се привиждат сватбени рокли.
– Остави ме – дръпна се.
Но той не я пусна. Държеше я здраво.
– Още не мога да ти задам този въпрос – прошепна в ухото ѝ. – Остава ми да премина през още две изпитания.
– Много смешно.
– Не се шегувам. – Каза го съвсем сериозно и когато тя погледна сладкото му честно лице, то изглеждаше съвсем сериозно. – Ами ти?
Е, тя наистина се беше пошегувала за трите изпитания. Честно. Не се мислеше за някаква принцеса от приказките. Само че в момента се чувстваше така и това не беше най-неприятното усещане на света.
– Не – отвърна. Вече не се опитваше да се изскубне от прегръдката му. – Не се шегувах. Ето ти сега и второто изпитание. Поправи климатика, за да може
после да излекуваш скуката ми.
75.
ЗВУК НА КРИЛЕ НАБЛИЗО
Кару отново се намираше в стаята си. Навън беше нощ. Цял ден беше минал от случилото се край ямата. Някак си.
Вратата беше затворена, но изобретението на Мик за залостване го нямаше. Някой беше отнесъл двете дъски заедно с мандалото и с нейната безопасност, която, както стана ясно, винаги е била илюзорна.
Тя си представи препускането на луната в кръг около света, как светът профучава покрай слънцето и блещукането на звездите върху небесния свод – но... не. Това също беше илюзия, както изгревът и залезът на слънцето си беше чист трик. Тъкмо светът се движеше, а не звездите или слънцето. Небето се движеше, похлупено върху безкрая на света, докато той се търкаля през вселената, премятайки се презглава, и точно това препускане я държеше прикована тук. Една от милиардите други на земята.