Дни на кръв и звездна светлина

– Моля ви. – Гласът на Лираз едва се чуваше. Очите ѝ с див поглед се местеха ту към Исса, ту към Кару. – Спасете го.

Кару чу нейните думи, но тъй като всичко около нея беше забавило своя ход, те сякаш увиснаха във въздуха. Тя обърна поглед към Акива. Начинът, по който я гледаше той... беше като докосване. Тя неволно отстъпи назад. Лицето му бе безмълвна молба, кожата бе синкава почти като трупа на брат му, оставен сега върху пода точно на мястото, където тя обикновено съчленяваше телата. Очите на всички бяха вперени в нея. Даже Исса се извърна, за да я вижда.

Да спаси него?!

Значи са дошли при нея да молят за помощ?! И то след като изпепелиха порталите на Бримстоун заедно със самия Бримстоун, след като съсипаха народа ѝ, бяха донесли трупа на посечения си брат, за да го възкреси?!

Откъде ли го носят? Личеше, че са изтощени от усилието и целите се тресат. Акива стоеше опрян безсилно на стената. Повече приличаше на мъртъв, отколкото на жив; сега беше много по-близко до смъртта, отколкото когато го видя за първи път обезкървен на бойното поле при Булфинч.

– Какво е станало с теб?

Това можеше да го каже тя, задавайки въпроса на него, но стана точно обратното. Говореше Акива, взрян в бузата ѝ, в устните и в току-що закърпената мека част на ухото. Давайки си сметка как изглежда, тя измъкна косата иззад ухото и го покри с нея.

– Кой ти стори това? – отново попита той. Колкото и немощен да беше гласът му, сега в него кипеше гняв. – Той е бил, нали? Вълка го е направил.

Някак беше успял да почувства истината и наблюдавайки яростта, изписана върху лицето му, Кару можеше единствено да мисли за живата наметка, която сътвори за нея навремето, и за мекия допир на пеперудените криле върху раменете ѝ. Тогава, много отдавна, Тиаго беше разкъсал роклята ѝ, затова под светлината на празничните фенери, които грееха като изкуствени звезди, Акива направи с магия за нея жива наметка, за да се покрие.

В онази нощ тя направи своя избор и той не беше погрешен.

Но това се случи отдавна. Толкова вода изтече оттогава, толкова много неща се случиха.

Твърде много.

Тя не отговори, раздразнена от очевидната си слабост. Съжали, че поне ръцете ѝ не са покрити и че не се е привела в по-приличен вид. Какво значение имаше още малко болка в края на краищата? Не биваше да показва слабост, не и сега. Тя пристъпи напред, съсредоточавайки се върху Хазаел. Акива ѝ беше донесъл мъртвия си брат. Е, нали тъкмо той ѝ донесе и Исса. Освен това ѝ върна Зири – не биваше да го забравя, каквото и да става от тук нататък. Тя коленичи до тялото – бавно, всичко я болеше – и отново се зачуди, че са го донесли от толкова далече.