Дни на кръв и звездна светлина

– А ти – могъщите ръце на кукловод. Двамата с теб направо посрамихме химерите.

Тя спря да си вее и се просна върху леглото. Това беше долнокачествено легло в евтин хотел и от удара зъбите ѝ изтракаха. "Ох!", неубедително изохка тя.

– Ей, не се възползва дори от половината полагаемо време да си вееш.

– Знам, ама ме мори скука.

– И точно сега ли я почувства?

– Точно в този момент. Сам видя как ме нападна.

Мик остави стола да падне на четирите си крака върху пода и се възползва от случая да се метне до нея на леглото. "Ох!", пак простена тя.

– Знам един лек срещу скука – каза Мик и се обърна на една страна с лице към нея, но веднага след това отново се просна по гръб. – Ама е много горещо.

– Тоя начин наистина е много горещ – съгласи се Зузана, която нито за миг не се усъмни точно за какъв лек говори той. – Чудя се как тая страна изобщо има население. Кой може да прави бебета в такава жега?!

– Ами давай да се махаме тогава – предложи той. – да вървим на брега. У дома. В Австралия. Знам ли. Защо още сме тук, Зузе?

"Тук" беше Уарзазат, най-големият град в южната част на Мароко. Приличаше на декор за филма "Мумията" или за някой друг като него. Нищо чудно наистина да беше така, защото в този град в края на пустинята Сахара имаше филмови студия. Това беше малко скучно и страшно горещо градче; макар в хотела им уж да имаше климатик, по някое време през нощта той беше престанал да работи. Тогава двамата не му обърнаха внимание, защото нощите по тези места бяха достатъчно прохладни, за да се лекува скуката и да се множи населението на страната.

Защо наистина още бяха тук – цяло денонощие след невидимото им бягство от крепостта на чудовищата, причинило мехури по краката от дългото ходене и синини от платения десятък болка, придобили вече морав отенък?

– Не знам – призна Зузана с тънко гласче. – Искаш ли да се върнем обратно в реалния живот при туристите, ангелския култ и марионетките? – Тя се разхленчи и си даваше сметка за това. – Искам да правя чудовища, магии и да помагам на Кару.

– Това тук също е реален живот – каза той. – А още по-точно – реална смърт. Прекалено опасен е.

– Знам – отвърна тя и наистина го знаеше, но имаше чувството, че не е редно да изоставят Кару на такова място. Щом Тиаго я беше убил веднъж, откъде можеше да са сигурни, че няма пак да го направи? – Проклятие, защо тя няма телефон?! – измърмори жално Зузана. Кару беше богата, толкова ли не можеше да си позволи сателитен телефон или нещо от този род? Е, карай да върви. Но ако имаше начин Зузана някак да се увери, че приятелката ѝ е добре, и на нея щеше да ѝ стане по-леко.