Дни на кръв и звездна светлина

Хазаел се изправи. Сигурно му костваше огромно усилие, но той някак успя да върне ленивата си усмивка, когато каза:

– Знаеш ли, винаги съм си мечтал да бъда теляк. Защо не вземеш мен? Аз съм много по-красив от сестра си.

Яил му отвърна със същата ленива усмивка.

– Не си ми по вкуса.

– Ти пък на никого не си по вкуса – откликна Хазаел. – Не, чакай. Връщам си думите назад. Сабята ми твърди, че с радост би те опознала по-добре.

– Боя се, че ще я лиша от това удоволствие. И преди ме е целувала сабя, както и сам виждаш.

– Забелязах.

– Фиеста – внезапно възкликна Акива и всички очи се извърнаха към него. Той обаче впи поглед в Яил. – Майка ми е била тази, която те е съсякла. – Не искаше да говори за майка си с Яил; не искаше да отваря кутията със спомени на чичо си – вътре сигурно щеше да открие само кошмари – но трябваше да печели време. Освен това... се надяваше името ѝ да е ключът, който отваря сиритхар. Но не беше така.

– Досети се, значи – каза Яил. – Знаеш ли, май това беше любимата ми част от деня – когато предположи, че Йорам я е убил. Можеше и така да стане. Не че беше невъзможно. Но я даде на мен.

Дал я е...? Съзнанието на Акива не можеше да побере това.

– Едва ли това е причината така да мразиш стелианите – една жена?!

– Но не коя да е жена. Жени има навсякъде, красиви жени се срещат почти навсякъде, но Фиеста беше дива като буря. А бурите са опасно нещо. – Той пак извърна поглед към Лираз. – Направо тръпки да те побият. Буревестниците го знаят най-добре. Няма такова яхане в света като язденето в окото на бурята. – Той направи знак на един от войниците. – Отведете я.

Акива се изпречи пред войника; усещаше се бавен, муден. Хазаел също се раздвижи. Лираз успя да замахне с меча, но звукът, с който той посрещна острието на доминионеца, издаваше слабост; после изхвръкна от ръката ѝ и с глухо тупване падна върху купчината трупове, в която бяха телата на Йорам, Яфет, Намаис и Мизориас. Обезоръжена или не, тя все още не беше покорена.

– Убий ме заедно с братята ми, или ще съжаляваш, че не си го направил – изсъска тя.

– Ето сега вече ме засегна – каза Яил. – Значи, предпочиташ да умреш заедно с тях, вместо да ми изтъркаш гърба?

– Хиляда пъти.

– Скъпа моя – той опря длан върху сърцето си, – не разбираш ли? Точно това прави всичко още по-сладко.

Войниците ги обкръжиха.

Два пъти по двадесет доминионци с вдигнати пред тях отрязани ръце на ревенанти и въпреки това Хазаел успя да причини смърт, преди неговата собствена да го застигне.

Ударът му попадна в лицето на един от войниците. Острието заседна в черепа и когато войникът падна, повлече и Хазаел със себе си – така вражеският удар го прониза още по-дълбоко. Попадна под вдигнатата му ръка, където нямаше какво да го спре – нито броня, нито ризница, нито дори кожена дреха. Острието мина през него и се показа отзад между крилете му. Той залитна, обърна очи към Акива, после ги отмести надолу към меча си. Пусна го, без да се опитва да го освободи от черепа, в който беше заседнал, и също като Халас посегна към острието, на което беше нанизан. Но ръцете вече не му се подчиняваха. Той изпусна дръжката, сгърчи се, а Акива наблюдаваше това в пристъп на някакво свръхестествено прозрение, на което доскоро така отчаяно се надяваше.