Дни на кръв и звездна светлина

Кару се намръщи. Почака, докато иглата не излезе отново.

– Извинявай – каза после, – това ли...? Така ли вие двете с Ясри...?

– Да – отвърна Исса. – Стана съвсем спокойно, дете, недей да тъгуваш. – Тя въздъхна. – Как ми се иска и тя да беше тук. Тя щеше да знае какво да ти даде. Имаше десетки лекове, с които облекчаваше съня на Бримстоун.

– Ще си я върнем – каза Кару, питайки се кога, чудейки се по какъв начин и опитвайки да си представи как изглежда онова място сега. Тиаго даде огън на храма, заедно с реквиемната горичка. Оттогава минаха осемнайсет години. Дали дърветата пак са пораснали? Горичката беше много стара. Спомни си как се спускаше над върхарите на дърветата на лунна светлина, проблясването на покрива на храма през тях и тупкането на сърцето ѝ, щом знаеше, че долу я чака Акива. Акива, очакващ да я поеме от прегръдката на въздуха в своята. Акива, легнал до нея, пръстите му, пърхащи по миглите ѝ, докосването му, меко като крило на колибропеперуда, тихо като цветче на реквиемно дърво, полетяло в мрака към земята.

Тя затвори очи и кръстоса ръце, сложила длани върху предмишниците, усещайки колко чувствителни са заради натъртванията и синините. Тиаго, нейният съюзник; Акива, нейният враг. Колко противоестествено беше всичко. Какво прави някой твой враг?

Не. Тя не можеше да забрави това. Заби пръсти в синините по ръцете си, за да се съвземе от тези спомени. Татуираните върху пръстите черти, рабошът на извършените убийства, правят врага враг. Купищата пепел по местата, където доскоро е имало градове, правят врага враг.

Исса завърза нов възел и сряза конеца. Кару ѝ благодари и се запита: "А сега какво?".

Слънцето вече изгряваше. Нямаше как да се затвори в стаята си завинаги. Рано или късно ще трябва да се изправи лице в лице с химерите. Не може да чака синините да се разсеят. Пък и ще им обърне ли внимание някой. Те вече ги приемаха като неизменна част от нея. Каква ли част от случилото се край ямата знаеха?

Определено не всичко – това е сигурно. И, в името на боговете и звездния прах, дано никога да не научат цялата истина.

Звук, наблизо, това бяха...

– Кару!

Задавен шепот. Кару примигна.

– Кой е там? – Гласът на Исса беше остър и тя разбра, че шепотът не е бил въображаем. Идваше откъм прозореца, но този път не беше Баст.

– Моля те!

Гласът беше безплътен, думата звуча дълго. Шепотът бе твърде нисък, за да се нарече глас, но Кару все пак го позна. Тялото ѝ пламна и се смрази. "Защо? Защо отново се връща тук?" Тя рязко се изправи и столът се катурна назад.

Исса се втренчи в нея.

– Кой е това, дете?

Но Кару нямаше време да ѝ отговаря. Резетата на кепенците паднаха мигом. Прозорецът зейна отворен. Исса се сепна, твърдите мускули на навитата ѝ опашка взеха да играят на светлината на свещите, а Кару отстъпи пред внезапното нахлуване и пред топлината, която го предхождаше. Акива изникна сред мекото сияние на губещото сила заклинание и се строполи на пода.