Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Телата са само мъртво тегло – в края на краищата ние сме само съсъди – но да си даваш сметка за това е едно, а да изоставиш тяло е съвсем друго. Кару добре разбираше това. Тъкмо телата са онова, което ни прави истински. Какво е душата без очи, през които да гледа, или без ръце, с които да държи? Нейните ръце сега трепереха и тя преплете пръсти, за да ги усмири.
Раната беше под лявата ръка на Хазаел. Право в сърцето. Трябва да е била бърза смърт.
– Моля ви – отново каза Лираз. – Спасете го. Ще ви дам каквото поискате в замяна. Само назовете цената.
"Цена?" Кару я погледна остро, но не забеляза и следа от жестокост или суровост по лицето ѝ, такова, каквото го помнеше, само силна болка.
– За такова нещо няма цена – каза тя. Погледна Акива. "Или ако има – можеше да добави – ти вече си я платил."
– Ще го направиш ли? – Думите на Лираз трептяха от надежда.
Наистина, ще го направи ли? Кару знаеше, че тя е единствената им надежда – същата, която едва не посякоха в Прага само защото имаше хамси върху дланите. В това имаше някаква ирония, но тя не изпита злорадство. Не можеше да гледа ръцете на Лираз – бяха толкова черни – но в същото време така нежно придържаха главата на брат ѝ, пръстите толкова внимателно галеха мъртвешката му буза. Кару си даваше сметка, че не е редно да изпитва съчувствие към убийците на своя народ, но въпреки това не можеше да го преодолее. В края на краищата имаше ли сред тях някой с чисти ръце? Не и тя. "О, Елай, ръцете ми вече никога няма да бъдат чисти." Тя рязко сви юмруци и мехурите, оставени от дръжката на лопатата, пламнаха. Нещо ѝ подсказваше, че ако го направи, ако спаси този живот... това може да е изцеление. Не само за този серафим, но и за нея самата – след преживения край ямата ужас, след лопатата и онова, което трябваше да направи и... и на живота в лъжа, който беше принудена да живее. Искаше да го направи. Белег върху кокалчетата на пръстите ѝ за спасен, а не за отнет живот.
– Не мога да съхраня тялото му – каза тя. – Вече е прекалено късно. Нито мога да направя така, че да изглежда по същия начин. – Сигурно Бримстоун щеше да знае как да получи тези огнени криле, но те не бяха по силите ѝ. – Той вече няма да бъде серафим.
– Това е без значение – каза Акива. Тя срещна погледа на червените му очи, на тези червени очи и ѝ се прииска да направи същото и за него. – Стига иначе да е същият – добави той. – Само това е важно сега.
"Така е", каза си тя и ѝ се прищя да го вярва също толкова непоклатимо, както го вярва той. "Само душата е важна. Тялото е само съсъд."
– Добре тогава. – Тя си пое дълбоко дъх и сведе поглед към Хазаел. – Дайте ми кандилницата.
Думите ѝ бяха посрещнати с мълчание, равносилно на погром.
Погром.
"О, не. Не." Кару впи поглед в мъртвото лице на Хазаел, в отворените му сини очи, в излъчващите смях черти на лицето и надигналата се в нея скръб я погълна със своята мощ. "Не." Тя прехапа устни, за да не им позволи да издадат звук. Цялата се скова. Така трябваше. Нейната скръб... ако я отприщеше, тя щеше да се превърне в магическо наметало, съставено от нечия скръб, която е свързана със скръбта на друг и с нечия друга и още една – без край. Не искаше да вдига поглед, за да не види покосените лица, застинали сред тази ужасяваща тишина.
– Нямаме... не носим кандилница. – Лираз. Шепнейки. – Донесохме го тук. При теб.
Гласът на Акива беше дрезгав.
– Минал е само ден, Кару. Моля те. – Сякаш всичко можеше да се поправи, стига да я убеди.
Те не разбираха. И как биха могли? Никога не беше говорила с Акива за това – колко изтънява връзката на душата с тялото след смъртта; колко лесно може да отлети без посока, ако не я задържат. Тя никога не му го каза и сега от аурата на този мъртъв ангел не бе останала и следа; воин, убиец и любим брат – нито следа от светлина или смях не потрепваше в тези сини очи, във ведрите му черти; никакъв полъх не докосваше нейните сетива, за да ѝ подскаже кой е той... Защото той вече не беше нищо.
Тя вдигна очи. Насили се да срещне погледите на Акива и Лираз, за да видят и почувстват скръбта ѝ.
И да разберат, че душата на Хазаел е загубена завинаги.
77.