Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Лягам на пода. Докато се протягам, гърбът ми пука силно.
— Клер!
— Мммм?
— Помниш ли първия път, когато те целунах?
— Много ярко.
— Извинявай.
Хенри се претъркулва. Аз изгарям от любопитство.
— Защо беше толкова разстроен? Беше се опитал да направиш нещо, но не се беше получило и ми каза, че на мен няма да ми хареса. Какво?
— Как помниш всичко това?
— Аз съм пословичното слонче. Сега ще ми кажеш ли?
— Не.
— Ако се опитам да позная, ще ми кажеш ли?
— Вероятно не.
— Защо?
— Защото съм капнал от умора и тази вечер не искам да се караме.
И аз не искам да се караме. Харесва ми да си лежа тук на пода. Студено е, но пък си е устойчиво.
— Ходил си да си правиш вазектомия.
Хенри мълчи. Мълчи толкова дълго, че ми иде да сложа пред устата му огледалце, за да видя дали диша. Накрая:
— Откъде разбра?
— Не съм разбрала. Страхувах се да не е това. И сутринта видях, че си си записал час при лекаря.
— Изгорих листа.
— Видях отпечатъка върху листа отдолу.
Хенри стене.
— Добре, Шерлок. Спипа ме.
Продължаваме да лежим мирно и кротко в мрака.
— Не се отказвай.
— Да не се отказвам от какво?
— Направи си вазектомия. Щом толкова се налага.
Хенри се претъркулва още веднъж и ме гледа. Единственото, което виждам, е черната му глава на фона на черния таван.
— Не ми крещиш.
— Не. И аз вече не издържам. Предавам се. Ти печелиш, преставаме с опитите да имаме дете.
— Не бих го описал точно като победа. Просто ми се стори… нужно.
— Както и да е.
Хенри слиза от леглото и сяда при мен на пода.
— Благодаря ти.
— За нищо.
Той ме целува. Представям си мрачния ноемврийски ден през 1986 година, откъдето Хенри току-що е дошъл, вятъра, топлината на тялото му в студената овощна градина. След малко за пръв път от доста месеци се любим, без да се притесняваме за последиците.
Хенри е хванал настинката ми отпреди шестнайсет години. Четири седмици по-късно наистина си прави вазектомия, а аз установявам, че съм бременна за шести път.
Сънища с бебета
Септември 2000 година
(Клер е на 29 години)
Клер: Сънувам, че слизам по стълбите към сутерена на баба Абшир. Върху лявата стена още личи дългата следа от сажди, останала от времето, когато онзи гарван влезе в комина, стъпалата са прашни, а перилата, за които се държа, оставят върху дланта ми сиви следи — слизам и влизам в помещението, където като малка ме беше страх и да надзърна. Вътре има широки рафтове с редици и редици буркани: домати и туршия, царевица и цвекло. Изглеждат балсамирани. В един от бурканите има мъничък зародиш на патица. Отварям го внимателно и изливам в ръката си течността заедно с патенцето. То отваря уста да си поеме въздух и повръща.
— Защо ме остави? — пита ме, когато може да говори. — Чаках те.
Сънувам, че двете с майка ми вървим по тиха улица в жилищен квартал и Саут Хейвън. Аз нося бебе. Докато вървим, бебето става все по-тежко и по-тежко, докато накрая едвам го удържам. Обръщам се към мама и й казвам, че не мога да го нося повече, тя го поема с лекота от мен и ние продължаваме нататък. Стигаме при една къща и по късата алея отиваме в задния двор. В двора има два екрана и прожектор за диапозитиви. По градинските столове са насядали хора, които гледат диапозитиви на дървета. Върху всеки екран има половин дърво. Едната половина е лято, другата — зима, те са едно и също дърво, но в различни годишни времена. Бебето се смее и пищи от радост.
Сънувам, че съм застанала на перона на метрото на спирка Седжуик и чакам влака за Кафявата линия. Нося два пазарски плика и след като се вглеждам, виждам, че вътре има опаковки солети и много мъничко мъртвородено бебе с червена коса, увито в найлон.
Сънувам, че съм у нас, в някогашната си стая. Късно през нощта е, стаята е осветена от мъждивата лампичка на аквариума. Внезапно виждам ужасена, че из стъкленицата плува и плува малка животинка, махам бързо капака и вадя с кепчето животинката, която се оказва лалугер с хриле.
— Извинявай — казвам му. — Забравих те.
Лалугерът само ме гледа с укор.