Хайка за вълци

Цяла нощ не мигнах и едва дочаках да разсъмне. Предния ден Кичка бе оставила куфара ми с багажа в собичката, отворих тихо вратата и влязох да го взема. На излизане видях Стоян на пруста. Каза ми, че съм могъл да поспя още малко, човекът с каруцата щял да дойде да ме вземе след около час, а трябва и да закуся, преди да тръгна на път. Казах му, че съм решил да остана в село и да се лекувам сам. Понеже е опасно да живея с хора, ще отида при Анани Бурунсуза2, с когото се бях уговорил преди няколко дни. Санаториумът не ми дава по-сигурна гаранция за оздравяване, отколкото една самостоятелна стая при Анани, където ще живея по-настрани от хората на тишина и спокойствие.

— В санаториум ще имаш постоянна лекарска помощ и всички условия за лекуване — каза Стоян, след като ме изслуша.

— Първото условие да оздравея, според лекарите, е спокойствието, а за мене ще има спокойствие само тука. Не бива да ми го отнемаш.

Вдигнах куфара си и тръгнах. Стоян ме настигна насред двора и прегради пътя ми. Предполагаше навярно, че съм обиден от вчерашния разговор за Нуша и съм решил да се измъкна тайно от къщи, без да се възползвам от услугите му. Молеше ме да не върша детинщини и да взема парите, които ми бе приготвил. Не можеше да ме спре, ала не можеше и да ме остави сам. Излязохме на улицата, аз поех към задната махала, тръгна и той редом с мен, объркан и измъчен. Слънцето не бе изгряло още, но хората щъкаха по дворищата и улиците, преди няколко дни бе паднал първият ечемичен сноп и мнозина излизаха на жътва. Наближихме къщата на Анани, а Стоян все още не вярваше, че ще отида да живея под един покрив с него. Цялото село се гнусеше от този човек и никой не се осмеляваше да влезе в двора му, но аз влязох. Стоян, вече съвсем смаян, остана до вратника. В това време откъм къщата се зададе Анани с торбичка на рамо и сърп в ръката.

— Къщата торена, ляз!

Въпреки уговорката ни човечецът, изглежда, не бе повярвал, че ще стъпя в къщата му. Изненадан приятно, но и обезпокоен да не би да се разколебая, като го видя отблизо, врътна глава настрани и профуча край нас като подгонен. Нямаше нос, нямаше и устни и не можеше да произнася някои съгласни. Лицето му бе плоско и покрито от очите до брадата с кърпа, чиито краища бяха затъкнати под калпака отзад на тила му. Между веждите, където трябваше да бъде основата на носа му, зееше малка дупка като малка бездна. Изпод кърпата се очертаваха зъбите и костите на скулите му, човек си представяше лицето му като полуоголен череп и изпитваше ужас и погнуса, тъй като кърпата бе винаги влажна от слюнки и секреции. Анани бил заразен със сифилис през войнишката си служба и оттогава живееше низвергнат от свои и чужди. Знаеше, че хората се гнусят от него и сам бягаше от тях. На нивата работеше отделно от братята си, те — на единия край, той — на другия. Храната му оставяха далече от общата трапеза и той се хранеше сам, с гръб към другите. Вода си носеше от чешмата само нощем, конете си пасеше отделно от другите коняри, по празници не излизаше при хората и никой не отиваше при него. Къщата бе една от най-старите, ако не и най-старата в селото, но не и най-изоставената. Имаше три стаи и дървен чардак отпред, беше варосана, прозорците и вратите боядисани в синьо, а основата — с кафяво-черна местна пръст. С увисналите си стрехи, изкорубени стени и изпъкнали напречни греди приличаше на старица столетница, останала само кожа и кости, но още държелива, спретната и приветлива.