Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
И все пак обществената дейност на брат ми през тези години беше една мирна просветителска дейност в сравнение с оная напрегната работа, която му предстоеше след обявяването на германо-съветската война. Денят, в който се обяви тази война, съвпадна с едно голямо събитие в живота на нашето семейство — Кичка роди момиченце. Още от сутринта една възрастна жена влезе при нея да й бабува, а ние с брат ми се въртяхме из двора и очаквахме раждането на детето. От време на време бабата се показваше на прага и ни караше да й занесем топла вода от котела, който се топлеше на огнището в одаята, някаква дреха или стиска вълна от другата стая и тогава чувахме стенанията на Кичка. Стоян бе потресен и изплашен, ходеше назад-напред из двора и не откъсваше очи от вратата на стаята. Така минаха часове, настана обед, а бабата все още не се показваше да ни съобщи родила ли е Кичка. По едно време отвори прозореца на стаята и отново се скри навътре. Майстор Стамо излезе от шивачницата и съблечен по риза, запъпли из двора като костенурка. Гърбиците му бяха изпъкнали повече от всякога и притискаха шията му до задушаване. Жегата бе непоносима, кокошките с разтворени човки и криле дремеха на сянка под кайсията, прасето пухтеше в кочината. Майстор Стамо седна под хамбара, опря задната си гърбица на стълба и затвори очи. След малко чухме някакво шептене, обърнахме се към него и разбрахме, че ни казва да не горим на слънцето, а да застанем на сянка. През отворения прозорец се чу острият вик на Кичка и повече не се повтори. Настъпи лоша тишина, тримата стояхме като вкаменени, потиснати от величието на едно тайнство, което се извършваше в стаята, но какво бе това тайнство, раждане или смърт? Петелът, както си лежеше сред кокошките с отворена от жегата човка, стана, изтърси се от праха, приплесна с криле и изкукурига. Многозвучният му ясен глас екна в тишината така нелепо и силно като изстрел, че ние се стреснахме и се обърнахме към него. Петелът изви глава и ни загледа с едно око, източил шия, с пламнал като огън гребен на главата и стоманени шипове на краката. Стоеше неподвижен и продължаваше да ни гледа със студеното си око и ние изтръпнахме от суеверен страх, сякаш пред нас стоеше някаква нечиста сила, превъплътена в петел.
— Война с Русия! — каза някой със задъхан глас.
— Мома! — извика в същото време бабата от прага. — Да ти е жива, Стояне, на тебе мяза!
Брат ми се затича към къщи, но като стигна до пруста, спря, обърна се към Ачо (прислужника на читалището) и попита:
— Каква война?
— Германия и Русия ще се бият — каза Ачо. — Сегичка го чух по радиото. Немчугите нахълтали тази сутрин и стигнали нам колко си навътре в Русия.
Бабата показа бебето от прага, а при Кичка не ни позволи да влезем. Тя се обади от леглото, каза ни, че е добре, и веднага заспа. Ачо все още стоеше на двора, като че очакваше някакво нареждане от Стоян. Отпратихме го и отидохме в градината, седнахме сред избуялата люцерна и Стоян каза:
— Виж какво съвпадение! В един и същи ден ми се роди дете и фашистка Германия нападна Съветския съюз.
Обявяването на тази война не бе изненада за мен, защото имах доста пълна информация за намеренията на Германия. Бях живял вече една година като студент в София и знаех от неофициални източници дори и това, че към средата на април Чърчил е изпратил на Сталин послание, в което му съобщил за съсредоточаването на германски войски към границата на Съветския съюз. Много пъти бяхме разговаряли със Стоян за неизбежността от една такава война и все пак той бе изненадан, стъписан и объркан. Не искаше да повярва и на съобщенията по радиото, че германската армия още през първите дни е навлязла около двеста, триста километра в съветска територия. След вечерните новини отново се връщахме в читалището и на тъмно слушахме съветски радиостанции. Те потвърждаваха съобщенията на нашето радио и говореха за стратегическо отстъпление на съветските войски. Превеждах дословно, но Стоян се съмняваше в познанията ми по руски език, струваше му се, че превеждам погрешно.
— Не може да бъде! — казваше той като заклинание.
В мое отсъствие може и да е изпадал в униние, като мнозина други, но когато бивахме заедно, не забелязвах у него ни най-малко колебание относно изхода на войната. В първите дни бе неспокоен и нервен, спеше малко, а работеше много и с голямо вътрешно напрежение успяваше да запази спокойствие пред хората. Мъчително бе да слушаш заедно с цялото село за успехите на германската армия и аз понякога оставах в къщи, не можех да понасям укорите и насмешките на селяните, на които бяхме говорили така вдъхновено за силата, величието и непобедимостта на Съветския съюз. Стоян не пропускаше нито ден да не застане до радиоапарата, спокоен и дори снизходително усмихнат, като човек, който слуша някакви високопарни брътвежи.