Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Е, докторе, какво мислиш за тая работа?
— За коя? — попита Адъм.
— За моята болница.
— Мисля, че ще принесе полза на хората от нашия щат — отвърна Адъм. И почти веднага добави: — А на вас — гласове.
— Не се безпокой за гласовете, момчето ми — каза Шефа. — Има хиляди други начини човек да си осигури гласове.
— Известно ми е — каза Адъм. И подаде на Шефа още един огромен резен мълчание. Да му е сладко.
Шефа поопита вкуса му, след което каза:
— Да, тя ще принесе полза. Но не много голяма, ако ти не поемеш ръководството.
— Но няма да търпя никаква намеса — отсече като с нож Адъм.
— Не се безпокой за това — каза Шефа. — Аз мога да ти духна под опашката, но никога няма да ти се меся.
— Ако това е заплаха — каза Адъм и в очите му припламна бледосиният огън, — напразно сте си губили времето да идвате тук. Вие знаете мнението ми за вашето управление. Аз не го крия. И не смятам да го крия и занапред. Мисля, че ме разбирате.
— Докторе, докторе — каза Шефа, — ти нямаш понятие от политика. Ще ти кажа откровено. Аз мога да управлявам този щат и още десет като него, дори ти да виеш на всеки ъгъл като куче с прищипана опашка. Заповядай, вий, няма да ти се разсърдя. Но какво разбираш ти от политика?
— Все нещо разбирам — отвърна мрачно Адъм и затвори уста.
— Нещо разбираш, а друго не разбираш, както и аз, но аз разбирам едно, което ти не разбираш: кое кара магарето да върви. Аз мога да го накарам да върви. И още нещо, щом вече сме свалили картите. — Шефа млъкна внезапно, наведе глава на една страна, погледна изкосо Адъм и попита: — Или може би още не сме?
— Казахте „и още нещо“ — подсети го Адъм, изправен в креслото си, без да обърне внимание на въпроса му.
— Да, още нещо. Чакай, докторе… ти познаваш ли Хю Милър?
— Да — отговори Адъм, — да, познавам го.
— Добре тогава. Той работеше с мен, да, беше главен прокурор… и подаде оставка. Знаеш ли защо? — И продължи, без да дочака отговор: — Подаде оставка, защото не искаше да си оцапа ръчичките. Къща искаше да гради, а не знаеше, че тухлите се правят от кал и че някой трябва да бърка в тая кал. Приличаше на човек, който много обича бифтеци, но не ще и да чуе за кланицата, защото там работят такива едни груби и жестоки хора, за които трябва да бъде уведомено дружеството за закрила на животните. Да, и напусна.
Наблюдавах лицето на Адъм. Беше белокаменно, сякаш изсечено от много гладък камък. Приличаше на човек, който чака да чуе присъдата си. Или последната дума на лекаря. А през живота си сигурно много пъти бе виждал такива лица. Навярно неведнъж му се е налагало да ги гледа в очите и да им казва това, което е следвало да им каже.
— Да — продължи Шефа, — напусна. Той беше един от тези, които искат хем вълкът да е сит, хем агнето цяло. Известна ли ти е тази порода, докторе? — Той метна на Адъм един поглед, както въдичарят мята мухата в потока с пъстърви. Но нищо не клъвна. — Да-а-а, старият Хю… така и не успя да разбере, че човек не може да има всичко. Че може да има само съвсем мъничко. И то единствено онова, което е създал със собствените си ръце. Само защото бе наследил малко пари и името Милър, той си мислеше, че може да има всичко. Да-а-а, и искаше да има нещо, което никога, ама никога не се получава в наследство. Знаеш ли какво е то, докторе? — погледна той изпитателно Адъм.
— Какво? — попита Адъм след дълга пауза.
— Доброта. Да, най-проста и обикновена доброта. Но нея от никого не можеш наследи. Трябва сам да я създадеш, докторе. Ако ти е нужна. И трябва да я създадеш от злото. Да, от злото. И знаеш ли защо, докторе? — Той се надигна на разнебитеното кресло и се наведе напред с подпрени на коленете длани и отворени навън лакти, с изпъната шия и паднала над очите коса, изпод която заби поглед в лицето на Адъм. — Да, от злото — повтори той. — И знаеш ли защо? Защото няма от какво друго да я създадеш. — И като потъна отново в креслото, попита меко: — Това беше ли ти известно, докторе?
Адъм мълчеше.
Тогава Шефа попита още по-меко и тихо, почти шепнешком:
— Известно ли ти беше, докторе?
Адъм облиза устни и каза:
— Бих искал да ви задам един въпрос, само един. Ако, както казвате, изходният материал е само злото и доброто не може да се прави от друго освен от зло, тогава откъде знаете какво е това добро? Как го различавате? Ако приемем, че сте го направили от злото. Отговорете ми на този въпрос.