Огнената кралица

Олюля се, когато Иллиан изникна до него и му заби един бърз юмрук в ченето.

— Това начинание е под командването на Шестия орден — каза му тя, — а Орденът не воюва със старици. — Ръката ѝ посегна към меча, когато той се врътна към нея, плюейки кръв. — Оспориш ли още веднъж заповедите на брат Френтис — продължи тя с нетрепващ глас, — ще решим нещата със стомана. А сега събирай багажа и тръгвай.

Същата вечер Френтис гледаше как Плетача освобождава пленените варитаи. Бяха се настанили за нощувка на едно възвишение на десет мили северно от вилата на старицата, а варитаите, които сега наброяваха около трийсет души, бяха устроили собствен лагер недалеч от главната част. Те си оставаха предимно мълчалива групичка, взираха се в света с еднакви изражения на почуда и любопитство и рядко се отдалечаваха много от Плетача, което напомняше на Френтис за новородени сърнета, тълпящи се около майка си.

Тримата пленници седяха в центъра на групата им, съблечени до кръста и безстрастни. Плетача приклекна до тях с манерка в ръка. Топна една тънка тръстикова пръчица в манерката и допря върха ѝ до белезите им. Това всеки път предизвикваше рязък спазъм на мигновена агония и пронизителен писък, който сякаш никога нямаше да загуби смразяващата си острота, колкото и пъти да го чуеше Френтис. Когато писъците утихнаха, околните варитаи се приближиха до пленниците, сгушени в краката на Плетача. Той се наведе да докосне всички поред — слагаше ръка върху главите им, докато те премигнат и се събудят за новия си живот с лица, застинали в маска на объркване.

„Това е ритуал“, осъзна Френтис, като гледаше как всички варитаи се обръщат и вдигат ръце към Плетача, докосват китките си, после ги разделят. „Разкъсана верига“, спомни си той от уроците си по езика на знаците и се зачуди откъде ли са го научили. Въпреки тази проява на почит Плетача с нищо не показа, че се радва на молитвата на варитаите: отвърна им само с бегла усмивка, сбърчил тъжно чело.

— Той жрец ли е?

Френтис се обърна и видя, че Лемера стои наблизо и гледа смаяно варитаите.

— Не, лечител — отвърна той със запъване на алпирански. — Притежава… голяма магическа сила.

— Ти осакатяваш езика ми — каза тя, минавайки със смях на волариански. — В моята страна ли си го научил?

Той се обърна пак към варитаите и трепна при спомените, които би предпочел да забрави.

— Пътувал съм надалеч.

— Аз бях само на осем, когато ме взеха, но спомените ми за дома са още ярки. Село на южния бряг, океан богат на риба и син като сапфир.

— Един ден ще се върнеш.

Тя се приближи до него, свела тъжно поглед.

— Там няма да ме посрещнат с отворени обятия… такава развалена. Никой мъж няма да ми направи предложение, а жените ще ме избягват заради петното върху мен.

— Изглежда, твоят народ има сурови обичаи.

— Те вече не са моят народ. — Тя кимна към варитаите, които помагаха на освободените си братя да се изправят, а неколцина мълвяха тихи думи на утеха и насърчение. — Сега това е моят народ — тези и другите. Ти си крал на една нова нация.