Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Градът на остриетата май е прорязан нагъсто от канали и този е от най-големите. Вижда безброй други мостове над него — с какви ли не форми и размери.
Но до един от тях — на четвърт миля — вижда нещо на стъпалата му.
Не… не е нещо, а някой. Човешка фигура, просната безсилно, цялата в червено също като нея.
— Ама че гадост — тихо казва Малагеш.
Провира се през тълпа пазители и тича покрай канала към моста.
„Не така! — повтаря си. — Не бива да свършва така.“
Но щом се изнизва от поредната група пазители и вижда тъмната коса, разпиляна по белите стъпала, раменете ѝ провисват.
Знае какво е това. Знае коя е тази.
Върви бавно към тялото.
Жената е с цивилни дрехи, но патрондашът, гранатите и чантата на рамото ѝ показват, че е имала достъп до военен склад. Малагеш внимателно отваря чантата с върха на ботуша си. Вързани една за друга кафяви тръби с метални капачета. Тротил.
„За голям трясък се е подготвяла.“
— Значи това се е случило с експлозивите на Бисвал — казва на глас. — Не са ги откраднали воортяштаните. Ти си била.
Едва не се разсмива от нелепата глупост на цялата история.
После въздиша, напряга волята си и обръща тялото по гръб.
Не знае какво е очаквала. През цялото време е разполагала само с едно досие и една снимка, в главата си има по-скоро скица на човек, а не представа за човека. Но докато гледа трупа на младата сейпурска жена, я пронизва мъка, което е изненада за нея.
— Сумитра Чоудри. Проклятие…
Тялото не е много разложено, което значи, че времето тук не минава точно както трябва — вече е подозирала, че е така. На челото на трупа има коричка, вероятно от раната, получена в схватката до тайния тунел към рудника. За Малагеш тази жена е ужасно млада, нямала е и трийсет години. В големите тъмни очи като че ли има следа от досада или притеснение, сякаш жената не може да повярва какво я е сполетяло — да стигне толкова далеч само за да умре тук, сама на мост над призрачни води.
— Съжалявам — казва ѝ Малагеш.
Отговаря ѝ само бълбукането под моста.
Вглежда се внимателно в чантата с тротил, пита се за какво ли е щяла да я използва Чоудри. Вероятно за да взриви цитаделата, както е предложил и Зигруд. Обмисля дали да не вземе тротила, но тъй и не се е научила да борави вещо с експлозиви, а не иска да си опитва късмета точно сега, при толкова голям залог. И изобщо не ѝ се иска да се размотава насам-натам с чувствителни към тръскане и триене експлозиви на гърба, само за да има някакъв резервен вариант.
Чуди се защо я боли толкова да види Чоудри тук. Проумява обаче, че е мислила за Чоудри преди всичко като за войник, който е поел сам на бойна задача, за да възпре заплаха за своята страна, преди заплахата да е натрупала мощ. Войник, готов да даде живота си, за да изпълни своя дълг. И въпреки всичко, което вече се е случило, е тъжно да се убеди, че Чоудри е направила тази върховна саможертва.
— Толкова отдавна те мислех за мъртва — казва Малагеш. — Не знам защо съм толкова изненадана от правотата си.
Чудат напевен глас изрича над рамото ѝ:
— Странно е, че тя дори успя да дойде тук.
Малагеш се извърта, вдигнала пушката. Чак тогава се усеща, че гласът е прозвучал почти на петнайсетина стъпки над нея, и бавно вдига поглед.
Над нея стърчи нещо, което прилича на огромна женска фигура или по-скоро на метална скулптура, изобразяваща жена: цялата сребриста и блещукаща, ръцете и раменете гладки като хромирана стомана. В нея се долавя вложена сръчност, която е прекрасна, но и противна (Малагеш вече е уверена, че това нещо е направено от някого), а крайниците ѝ са страховито уродливи, твърде дълги и тънки, за да принадлежат на нормален човек. Напомнят за остриета — стесняват се и изтъняват към средата, а към краищата пак се разширяват. Китките и пръстите ѝ са си ножове — дълги, извити и тънки, дори толкова тънки, че е трудно да бъдат преброени тези пръсти. Носи парцалива пола, която започва високо над кръста и се спуска надолу, за да се омотае около тънките крака. Малагеш вижда, че стъпалата с дълги нокти са като на птица, а лицето на жената е скрито зад воал от сплетена коса, дълга, копринено лъскава и дори леко прозирна.
Струва ѝ се, че може да зърне чертите зад воала, очите и устата, но… не иска.
Гласът звучи отново, мек и твърде звучен, сякаш не е от човешка уста, а от многото тръби на орган.
— Познавам те. Ти си била тук и преди.
Малагеш се мъчи да запази самообладание, без да отклонява цевта на пушката от… това нещо, каквото и да е то. То не се държи заплашително, само я гледа безстрастно. А и нали ако я искаше мъртва, би могло просто да я настъпи.