Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
— Ще заминеш, когато аз кажа, мамка му.
Емико наклони съвсем леко глава, така че заслуженият урок да се слегне до сърцевината ѝ.
— Няма да ми помогнеш, така ли?
Роли вдигна рамене и се зае отново с пасианса.
— Съществува ли изобщо това село? — попита тя.
Роли я стрелна разсеяно с поглед.
— Ми да. Щом от тази мисъл ти става по-добре. Там си е. Ако продължаваш да ме тормозиш обаче, може и да изчезне. Разкарай ми се от главата.
Соколът висеше мъртъв. Тя беше мъртва. Материал за торището. Месо за града, гнилоч за газените лампи. Емико гледаше Роли. Соколът лежеше мъртъв.
А после ѝ хрумна, че някои неща са по-лоши от умирането. Някои неща никога не можеха да се родят.
Юмрукът ѝ беше много бърз. Гърлото на Роли-сан беше меко.
Старецът се килна, ръцете му литнаха към гърлото, очите му се опулиха невярващо. Всичко се случваше много бавно — Даенг се обръща, чул трясъка на стола; Роли лежи на пода, отваря и затваря уста като риба на сухо, опитва се да поеме въздух; чистачът изпуска парцала си; Нои, Саенг и клиентите им, които стоят в другия край на барплота за по едно последно питие, преди да си тръгнат заедно — всички се обръщат към звука, но бавно, много бавно.
Роли още се бореше за глътка въздух, когато Емико хукна към ВИП стаята и мъжа, който я беше наранил най-жестоко. Мъжът, който седеше с приятелите си, смееше се и не даваше пет пари за болката, която е причинил.
Отвори с трясък вратата и нахлу в стаята. Мъжете вдигнаха очи. Глави се обръщаха, уста се отваряха за вик. Телохранителите посегнаха към пружинниковите си пистолети, но всички бяха бавни, твърде, твърде бавни.
Нито един от тях не беше Нов човек.
30.
Паи изпълзя на високото при Каня и плъзна поглед по тъмното село под тях.
— Това ли е?
Каня кимна и погледна назад към другите членове на отряда, които се бяха пръснали да покрият останалите подстъпи към рибарниците, развъждащи резистентни към горчива вода скариди за рибните пазари в Крунг Теп.
Всички къщи бяха построени върху бамбукови салове. Сега саловете лежаха на земята, но започнеха ли наводненията, щяха да се издигнат върху мътните приливни води. Семейството на Каня в Меконг беше живяло в подобна колиба, много отдавна, преди да дойде генерал Прача.
— Следата изглеждаше надеждна — измърмори Каня.
Ратана така се беше зарадвала. Открила бе връзка, улика, податка — паразитни рибни червейчета между пръстите на краката на третата жертва.
Щом имаше рибни червейчета, значи ставаше въпрос за скаридена ферма. А щом са пратили един от своите да работи в Банкок, вместо да помага с отглеждането на скаридите, значи ставаше въпрос за скаридена ферма, чиито скариди са измрели масово. Което беше довело Каня до това селце в Тонбури. Хората от отряда бяха на позиция, готови да щурмуват.
Тук-там в прозорците на бамбуковите колиби горяха свещи. Излая куче. Хората на Каня бяха със специалните си защитни костюми. Ратана бе подчертала, че макар вероятността от зараза да е малка, все пак било добре да вземат предпазни мерки. Комар изсвири в ухото на Каня. Тя го прогони и стегна качулката на костюма си. Потеше се като прасе.
Откъм рибарниците долетя смях. Семейство, събрало се в топлата колиба. Дори сега, въпреки несгодите и бедите, хората още можеха да се смеят. Каня — не. Изглежда, нещо в нея беше пречупено завинаги.
Джайде все повтаряше, че кралството било страна на щастливи хора, че неслучайно в миналото го наричали Земята на усмивките. Но толкова широки усмивки Каня беше виждала само на музейните снимки отпреди Свиването. Дори се чудеше дали хората от снимките не са преигравали за пред камерата. А сега Националната галерия излагаше старите фотографии с нарочната цел да депресира нещастниците като нея. Наистина ли е имало време, когато хората са се усмихвали така широко, така безстрашно?
Вдигна маската на лицето си и каза на Паи:
— Да тръгват.
Паи даде сигнал на хората. Те се прехвърлиха през насипа и се спуснаха към селото да го обградят, както правеха винаги, преди да започнат палежите.
Когато дойдоха в нейното село, белоризците нахлуха между колибите със запалени факли в ръце. Сега беше различно. Нямаше мегафони. Белоризците не цапаха през дълбока до глезени вода и не изваждаха пищящи хора от домовете им, докато бамбук и „УедърОл“ избухват в оранжеви пламъци.
Генерал Прача не искаше да се вдига излишен шум. Когато подписа заповедта за карантината, каза:
— Джайде щеше да превърне това в истинско представление, но сега нямаме ресурсите хем да се занимаваме с търговското министерство, хем да се оправим с тази угроза. Дори биха могли да го обърнат срещу нас. Така че действайте без излишен шум.