Момиче на пружина

При някои хора бялата униформа отваряше врати, но при рибарите неизменно беше проблем. Каня ги познаваше отлично, четеше по мазолите на ръцете им, подушваше в миризмата на рибарниците аромата на успехите и провалите им. Виждаше се през техните очи и знаеше, че им прилича на щурмовак от калорийна компания, който търси следи от генехакерска продукция. И въпреки това шарадата продължаваше: всички клатеха глава, а Каня насочваше лъча към очите им. Един по един фермерите отклоняваха поглед.

Накрая спря пред един мъж и му показа снимката.

— Познаваш ли го? Роднините му не го ли търсят?

Мъжът погледна снимката, после униформата на Каня.

— Той няма роднини.

Каня само дето не подскочи от изненада.

— Познавал си го? Кажи ми за него. Какъв е бил?

— Значи е мъртъв?

— На теб не ти ли изглежда мъртъв?

И двамата погледнаха бледия труп на снимката, разкривеното лице.

— Казах му да не са хваща на работа във фабрика. Но той не ме послуша.

— Значи е работел в града?

— Да.

— Знаеш ли къде?

Мъжът поклати глава.

— Къде е живял?

Мъжът посочи една тъмна колиба и Каня нареди на хората си:

— Сложете онази колиба под карантина.

Стегна маската си, влезе и обходи с лъча на фенера си помещението. Тъмно. Запуснато, празно. Прашинки танцуваха в лъча на фенера. Мисълта, че собственикът на колибата е мъртъв, я изпълваше с лошо предчувствие. Духът му можеше да е тук. Гладен призрак, който дебне гневен, задето не може да се прероди и задето се е разболял. Разболял се е заради нечия грешка. Може би тълкуваше заразата като убийство. Каня огледа малкото лични вещи на покойника, разходи се из тясната колиба. Нищо. Излезе навън. Градът се издигаше в далечината, окъпан в зеленикава светлина — градът, където фермерът беше избягал да търси ново препитание. Каня се върна при мъжа, който беше разпознал трупа на снимката.

— Сигурен ли си, че не знаещ къде се е хванал на работа?

Мъжът поклати глава.

— Нищо не знаеш? Име някакво? Или нещо друго? — Опита се да прикрие отчаянието си. Човекът отново поклати глава. Каня се обърна и плъзна поглед по потъналото в мрак село. Чувстваше се объркана, безсилна. Пееха щурци. Бели бръмбари скърцаха монотонно. Уцелили бяха. Хванали бяха дирята. Всичко сочеше към фабрика, но коя от стотиците? Ги Бу Сен беше прав. Най-сигурно беше да опожарят цялата промишлена зона. В недалечното минало, когато белоризците са били силни, точно това са щели да направят.

— Вече искаш да гориш, така ли? — каза Джайде зад гърба ѝ. — Вече гледаш от моя ъгъл?

Каня не му обърна внимание. Някакво момиче стоеше недалеч и я гледаше напрегнато. Когато Каня улови погледа му, сведе очи. Каня докосна Паи по рамото.

— Онази там.

— Момичето? — Изненадан беше. Каня тръгна към детето, без да губи време за обяснения. То се уплаши, огледа се, сякаш се чудеше накъде да хукне. Каня приклекна на известно разстояние. Махна му да дойде при нея.