Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Здравей, малки принце – отвърна тя с глас като шкурка.
Той надникна към каната с вода.
– Пийва ли ти се вода?
Гърлото й сигурно изгаряше от жажда. Не й бяха давали почти никаква вода от страх, че може да се задави и да извади железните си зъби.
Манон погледна каната, после отмести поглед към него.
– И твоя пленница ли съм?
– Вече ти се издължих – отвърна лаконично той. – Не си ми никаква.
– Какво стана – рече дрезгаво тя. Не въпрос, а заповед, която той й позволи да му отправи.
Въпреки това първо напълни чашата й, мъчейки се да не издава, че преценява дължината на веригите й, преди да й я подаде. Но от железните й нокти нямаше и следа, когато фините й пръсти се обвиха около чашата. Тя изтръпна леко, и още веднъж, докато я вдигаше към все още бледите си устни – и отпи. И продължи да пие.
Докато не пресуши чашата. Без да изрече и дума, Дориан я напълни пак. Веднъж. Втори път. Трети път.
Щом най-сетне тя утоли жаждата си, той й каза:
– Уивърнът ти се устреми право към кораба ни. Ти се прекатури от седлото и падна във водата на петдесетина метра от борда ни. Нямаме представа как ни е намерил. Извадихме те от водата и не друг, а Роуан закърпи корема ти временно още на палубата, преди да те пренесем тук долу. Цяло чудо е, че не умря от кръвозагуба. Дори раната ти да не се инфектираше. Държим те тук от седмица, през което време Елин и Роуан се трудят по теб. Наложи се да те отворят отново, за да изрежат загниващата плът. Оттогава ту изпадаш в безсъзнание, ту се свестяваш.
На Дориан не му се щеше да й съобщава, че той бе скочил във водата. Просто действа инстинктивно... също като Манон, когато го спаси в кулата му. Дължеше й го. Лизандра в облика си на морски дракон ги бе настигнала само секунди по-късно и той качи отпуснатото, натежало тяло на Манон върху гърба на хамелеонката. Вещицата бледнееше като смъртник, а раната в корема й... Едва не повърна, като я видя. Приличаше на непохватно изкормена риба.
Изкормена. Елин бе използвала същата дума час по-късно, когато извади от нея малко парче метал, отчупило се от нечии много, много остри железни нокти.
Никой от тях не спомена, че можеше да е било наказание, задето го бе спасила.
Манон оглеждаше стаята с бързо избистрящ се поглед.
– Къде сме?
– По море.
Елин беше наредила да не й дава никаква информация за плановете и местоположението им.
– Гладна ли си? – попита я той, чудейки се какво ли ядяха вещиците.
И златистите й очи наистина се стрелнаха към гърлото му.
– Сериозно? – вдигна вежда той.
Ноздрите й се отвориха леко.
– Само за развлечение.
– Не си ли... поне отчасти човек?
– Твърде малка част.
Да, а останалите части... елф, Валг... Валгската кръв бе създала вещиците. С принца, доскоро обсебвал тялото му, имаха една кръв. От черната яма на паметта му изпълзяха образи и думи – как принцът бе видял златните очи, които сега се взираха в Дориан, как му бе изпищял да се махне от нея... Очите на валгските крале. Той попита предпазливо:
– Значи се смяташ по-скоро за Валг, отколкото за човек?
– Валгите са ми врагове. Ераван ми е враг.
– Това прави ли ни съюзници?
Лицето й не издаде какво помисли по въпроса.
– Има ли при вас млада жена на име Елида?
– Не. – Коя пък беше тя? – Не сме срещали жена с това име.
Манон затвори очи за миг и преглътна.
– Чували ли сте нещо за Тринайсетте ми?
– Не сме виждали друга вещица с уивърн от седмици. – Той се почуди защо настояваше да знае, защо бе застинала така. – Не си наясно дали са оцелели.
А и онези железни стружки в корема й...
Манон пророни с равен, мъртвешки студен глас:
– Предай на Елин Галантиус изобщо да не опитва да ме използва за разменна монета. Матроната на Черноклюните не ме признава нито за наследница, нито за вещица дори, а и само ще издадете местонахождението си.
Магията му се размърда.
– Какво се е случило след Рифтхолд?
Тя се отпусна назад върху възглавницата и извърна глава от него. Пръски пяна от отворения илюминатор си впримчиха в косата й и я накараха да заблести в сумрачната каюта.
– Всичко си има цена.
И тези й думи, както и начинът, по който обърна лице встрани, като че очакваше смъртта си, го накараха да промълви нежно:
– Някога ти казах да ме намериш отново, а ти явно си нямала търпение да зърнеш приказното ми лице.
Раменете й се напрегнаха леко.
– Гладна съм.
Той се усмихна бавно.
Сякаш дочула усмивката му, Манон го изгледа кръвнишки.
– Храна.
Но тялото й още бе толкова крехко. Каквото и да беше станало, каквото и да беше преживяла... Дориан преметна ръка през облегалката на стола си.