Империя на бури

Не просто крочанка по майчина линия... а последната крочанска кралица.

И сестра й... доведената й сестра...

Манон впери поглед в обгърнатия от сенки дървен таван.

Усещаше крочанската кръв по ръцете си. А пелерината й... червената й пелерина беше метната на ръба на леглото. Пелерината на сестра й. Която баба й я бе накарала да носи, знаейки на кого е, чие гърло бе прерязала Манон.

Вече не беше наследница на Черноклюните, независимо каква кръв течеше във вените й.

Отчаянието се сви като котка около болката в корема й. Вече беше никой... беше едно нищо.

Неусетно се унесе в сън.

***

Вещицата спа три дни, след като Елин им съобщи, че се е свестила. Дориан влизаше в тясната каюта с Роуан и кралицата всеки път, когато я изцеляваха малко по малко, и наблюдаваше как действа магията им, макар и да не смееше самият той да я използва върху Черноклюната.

Дори в безсъзнание, всеки дъх, всяко трепване на Манон му напомняше, че е хищник по рождение, чието съкрушително красиво лице беше коварна маска, примамваща лековерните към сигурна смърт.

А това му се струваше някак уместно, като се имаше предвид, че и те по всяка вероятност плаваха към гибелта си.

Придружавани от двата кораба на Ролф, се бяха спуснали по крайбрежието на Ейлве, но на премерено разстояние от брега. Свирепа буря ги принуди да пуснат котва сред малките островчета в близост до Лериба, където оцеляха само защото ветровете на Роуан ги бранеха. Въпреки това повечето от тях прекараха цялата буря, пъхнали главите си в кофа. Той включително.

Вече наближаваха Банджали и с всяка следваща левга към прелестния град Дориан неуспешно се мъчеше да не мисли за мъртвата си приятелка. Да не гадае дали Нехемия щеше да ги придружава на това пътешествие, ако нещата не се бяха объркали толкова. Да не размишлява дали допирът й – Знакът на Уирда, който бе изрисувала върху гърдите му – не бе събудил силата му някак. Дали не беше колкото дар, толкова и проклятие.

Не бе събрал смелост да попита Елин как е, но често я хващаше да се взира в брега, макар че нито го виждаха от кораба, нито имаха намерение да го доближават.

След още седмица – може би и по-малко, ако Роуан помагаше с магията си – щяха да стигнат източния край на Каменните блата. А след като скъсяха достатъчно разстоянието... щяха да разчитат на смътните насоки на Ролф.

И да избягват армадата на Мелисанде – вече на Ераван, разположена отвъд носа на полуострова в Залива на Оро.

Но засега... Дориан беше на пост в стаята на Манон, тъй като не смееха да поемат рискове с наследницата на Черноклюните.

Покашля се, когато клепачите й с гъсти, черни мигли потрепнаха, преди да се вдигнат напълно.

Златисти, размътени от съня очи срещнаха неговите.

– Здравей, малка вещице – обади се той.

Плътните й, чувствени устни се стегнаха леко, незнайно дали в потисната гримаса или усмивка. Манон се надигна в леглото и луннобялата й коса се плъзна напред, а оковите й издрънчаха.