Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Първото, за което ми разказа, бе нашият дом — Палацо Дукале, Дворецът на дожа. Слушах с половин ухо описанието й на този център на управлението, за привилегиите и ограниченията, съпътстващи дожа вследствие на краткия му мандат — длъжност, която се предава ротационно, за да се избегне корупцията. Междувременно аз оглеждах белия дантелен палат и с изненада установих, че когато се вгледаш отблизо, забелязваш, че външните стени всъщност не са бели, а изработени от орнаментирани розетки в бледорозово, инкрустирани със сапфиреносиньо. Все едно обсипани с плячкосаните скъпоценни камъни, с чиято помощ се бе създала тази морска република. Както всичко останало във Венеция, така и тук при поглед отблизо нищо не бе такова, каквото изглежда. А когато вдигнах очи нагоре, в средата на фасадата зърнах две колони, които се различаваха от своите снежнобели съседи подобно на потъмнели зъби след чаша хубаво вино. Майка ми забеляза погледа ми и обясни, че тези две колони са запечатали кръвта на множество предатели, затворени между тях. Схванах отлично скритото й послание и разбрах, че и зад тази красива фасада се крие заплаха от смърт.
Като послушна дъщеря научих наизуст имената на сестиерите или шестте квартала, на които бе разделен градът. Повтарях ги като дете, учещо катехизиса: Сан Марко, Кастело, Канареджо, Дорсодоро, Сан Поло и (уви) Санта Кроче — квартал, кръстен на една разрушена църква, носеща същото име като някогашния дом на брат Гуидо. Само за няколко седмици научих наизуст всеки кале или канал, всеки дворец по Канале Гранде — големият S-образен воден път, който пресичаше града.
Пред всяка голяма къща бях длъжна да изброя имената на собствениците и техните наследници, както и предците им чак до Кръстоносните походи — така, както изискваше от мен майка ми. Знаех всяка църковна кула и всяка камбана, която огласяше града. Знаех дори имената на лодките, скупчени в устието на канала, техните собственици и откъде идваха. В Арсенала научих всички търговски пътища и наблюдавах строежа на нови кораби — всеки от които с горда лъвица на носа си. Майка ми не спираше да бърбори, като че ли изпитваше перверзна наслада от компанията ми. Като че ли за броени седмици тя се опитваше да навакса всичките шестнайсет години на нашата раздяла. Ала никога не допускаше грешката да се впуска в лични откровения. Говореше било за конкретна картина или стенопис, които отивахме да видим, за литургията, на която ще присъстваме, или за острите обувки, които ще си купим в най-добрия кожен ботеге в район Риалто. Веднъж ме събуди много рано, само и само да ме заведе на рибния пазар — място на странни умрели риби с вторачени в нищото стъклени очи и воня като в зайчарник. Показа ми и еврейския квартал, където бяха отделени неверниците — както казваше майка ми, за тяхно собствено добро и за доброто на града. Заведе ме и на остров Мурано, където се изработваше основния износен продукт на Венеция — стъклото. Там видях облечени в кожени престилки майстори, приведени пред пещите си, и други, изработващи чудеса от горещи кехлибарени топки разтопен пясък. С дългите си железни пръчки те издухваха балончета от шафранено стъкло, което се охлаждаше до розово, след което с няколко пощипвания тук и там се превръщаше в красива ваза. Макар и споходена от кашлица заради серните изпарения в този весел ад, аз за първи път от много време се стоплих — за първи път, откакто бях пристигнала в този мразовит град. Оттам отидохме на остров Бурано, където праговете на къщите бяха запълнени от напълно еднакви старици, облечени в черно, опитващи се да уловят последните лъчи на умиращото есенно слънце. Всяка от тях държеше в ръцете си деликатно везмо — дантела, която те създаваха, без да гледат, нежна като снежинките, които съвсем скоро щяха да споходят тези острови.