Изповядвам

– Не, нищо, няма нищо. Май малко ми липсваш.

– Добре. Кога се връщаш?

– Утре сутринта ще взема влака.

– Може ли да знам какво правиш в Париж?

– Не.

– Е, много добре – гласът на Лаура, ужасно обиден.

– Добре де... – гласът на Адриа, снизходителен. – Дойдох да прегледам оригинала на Della pubblica felicità295.

– Какво е това?

– Последната книга на Муратори296.

– Аха.

– Интересно. Между ръкописа и изданието има съществени разлики, както се опасявах.

– Аха.

– Какво ти става?

– Нищо. Ти си лъжец.

– Да.

Лаура затвори телефона.

Включи телевизора, вероятно за да забрави укорителния тон.

Попаднах на един белгийски канал на фламандски297. Оставих го, за да проверя как съм с нидерландския. Така чух новината. Разбирах отлично, помагаха ми ужасяващите кадри, но Адриа никога не би могъл да предположи, че случилото се може да има нещо общо с него. Всичко ме засяга. Смятам се виновен, задето човечеството се е отклонило в толкова нежелана посока.

Фактите, така както ги излагаха очевидците пред местната преса и така както по-късно стигнаха до белгийската, са следните: Туру Мбулака (Томас Лубанга Дийло – Матонге, Киншаса, местожителство Юмбу-Юмбу) постъпил в болницата „Бебенбелеке“ същия ден, дванайсети, с оплакване от силни болки в корема. Доктор Мюс му поставил диагноза перитонит и уповавайки се на Бога, го оперирал по спешност в мизерната операционна на болницата. Наложило се изрично да заяви, че в операционната няма да влезе никой от охраната, нито въоръжен, нито невъоръжен; че няма да може да влезе нито една от трите съпруги на пациента, нито първородният му син и че за да го оперира, трябва да си свали тъмните очила. И че го оперира по спешност не защото е местният племенен вожд, а защото животът му е в опасност. Туру Мбулака изревал да оставят, по дяволите, доктора да си върши работата, че се превива от болки и ще вземе да припадне, а изпадне ли в несвяст от болка, мъжът губи способността си за отбрана и враговете му лесно ще го победят.

Упойката, поставена от единствената медицинска сестра анестезиоложка в болницата, лишила Туру Мбулака от способността за отбрана в тринайсет часа и три минути. Операцията продължила точно един час и пациентът бил преместен в общата зала два часа по-късно (в „Бебенбелеке“ нямаше интензивно отделение), когато вече действието на упойката било започнало да отзвучава и можел да каже, без да си прехапе езика, че коремът адски го боли, мамка му, какво ми е направил? Доктор Мюс не обърнал никакво внимание на заплашителния коментар на пациента си – през дългия си живот се бил наслушал на какво ли не – и забранил на охраната да стои в залата. Да чакат на зелената пейка до самия вход, господин Туру Мбулака сега има нужда единствено от почивка. Жените на вож­да били донесли чисти чаршафи, ветрила срещу жегата и телевизор с батерии, който сложили при краката му. Както и много храна, която пациентът не можел и да опита през следващите пет дни.

В края на работния ден доктор Мюс бил много натоварен заради рутинните посещения в диспансера. С всеки изминал ден възрастта му тежала все повече, но той се преструвал, че не забелязва, и работел все така безупречно. Наредил на всички медицински сестри, с изключение на дежурната, да вървят да си почиват, макар да не било свършило работното време; често постъпвал така: искал да бъдат отпочинали на другия ден, защото никога не се знаело какво може да им поднесе следващият ден. Приблизително по същото време го посетил някакъв чужденец, с когото се затворил в кабинета си и разговарял повече от час неизвестно за какво. Започвало да се стъмва и през прозореца се чувало кудкудякането на една разтревожена кокошка. Когато луната се показала откъм Молоа, се чул глух трясък. Може би е било изстрел. Двамата телохранители се надигнали едновременно от зелената пейка, където пушели, сякаш задвижени от един механизъм, извадили оръжието от калъфа и се спогледали учудени. Шумът идвал от другата страна. Какво да правим, да отидем двамата, ти остани, ще отида аз. Хайде, върви, аз оставам за всеки случай, а?