Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Предполагам. Не знам.
– Не знаеш? – С отворена уста му върна инструмента, сякаш пареше.
– Не искам да знам.
– Странен човек си, Адриа.
– Да.
Помълчаха известно време, без да знаят какво да си кажат. Това момиче ми харесва. Но винаги, когато съм с нея, мисля за теб, Сара, и се питам защо нашата любов, която беше вечна, се натъкна на толкова пречки. По онова време още не можех да разбера това.
– Свириш ли на цигулка?
– Ами... Само малко.
– Хайде, изсвири нещо.
– Уф...
Предположих, че Лаура не разбира кой знае колко от музика. Всъщност грешах – не разбираше нищо. Но тъй като още не знаех това, предложих й, по памет и като си измислях по малко, „Размишление“ от Таис290, което е много ефектно. Със затворени очи, защото не помнех много добре пръстовката и трябваше да се съсредоточа. А когато Адриа отвори очи, Лаура плачеше със сини, безутешни сълзи и ме гледаше така, сякаш бях някакъв бог или чудо, попитах я какво ти е, Лаура, а тя ми отговори не знам, мисля, че се развълнувах, защото почувствах нещо тук, и направи с ръка няколко кръга по корема си, отвърнах й това е от звука на цигулката, прекрасен е. Тя не можа да потисне едно ридание и чак тогава забелязах, че очите й са съвсем дискретно гримирани – гримът мъничко се беше разтекъл и беше много хубава. Но този път не бях я използвал както в Рим. Дойде, защото сутринта й бях казал искаш ли да дойдеш на освещаването на моя апартамент? А тя, май на излизане от лекция по гръцки, попита да не би да се местиш в друго жилище? Аз: не. А тя: купон ли ще правиш? Аз: не, просто въвеждам нов ред вкъщи и...
– Много хора ли ще дойдат?
– Страшно много.
– Кои?
– Ами ти и аз.
И дойде. А след риданието, което не можа да потисне, стоя известно време замислена, седнала на дивана, зад който бях прекарал часове наред като шпионин заедно с шериф Карсън и неговия храбър приятел.
На нощното шкафче по история и география стоеше на пост Черния орел. Когато влязохме, тя го взе, погледна го, смелият вожд арапахо не се оплака и тя се обърна да ми каже нещо, но Адриа се престори, че не е забелязал, и я попита нещо незначително. Целунах я. Целунахме се. Беше нежна. После я изпратих до тях, убеден, че греша с това момиче и вероятно я наранявам. Но още не знаех защо.
Или знаех, разбира се. Защото в сините очи на Лаура търсех твоите тъмни очи на бегълка, а това никоя жена не може да ми прости.
283 Алюзия към Битие, 1:3. – Б. пр.
284 Става дума за романа Peščanik („Пясъчен часовник“) на сръбския писател Данило Киш. – Б. пр.
285 Става дума за Концерт за цигулка № 2 от Бела Барток. – Б. р.
286 Омлет с картофи и лук. – Б. пр.
287 Микел Льор (1894–1966) – каталонски писател. – Б. пр.
288 Мария Аурелия Капман (1918–1991) – каталонска писателка. – Б. пр.
289 Става дума за „Приключенията на Тентен“ – поредица комикси на белгийския художник Жорж-Проспер Реми, известен под псевдонима Ерже. – Б. р.
290 Интермецо от операта „Таис“ на Жул Масне. – Б. пр.
30
Стълбището беше тясно и тъмно. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-зле се чувстваше. Приличаше на играчка, на кукленска къща без осветление. На третия етаж – малка врата. Звънецът, наподобяващ камбанка, каза дин и после дон. А след това – тишина. Чуваха се виковете на децата от тясната и сенчеста улица в този край на Барселонета. Когато вече си мислеше, че е сбъркал, долови приглушен шум от другата страна на вратата и тя се отвори внимателно и безшумно. Никога не съм ти го казвал, Сара, но този ден със сигурност беше най-важният в моя живот. Хванала се за вратата, съсипана, остаряла, но чиста и спретната както винаги, няколко секунди ме гледа в очите, като че ме питаше какво правя там. Едва тогава реагира, отвори широко вратата и ми направи път да вляза. И след като затвори вратата, ми каза скоро ще оплешивееш.
Влязохме в мъничка стая, която беше столова и всекидневна. На една от стените, величествена, картината на Уржел с манастира „Санта Мария де Жери“ поемаше както винаги светлината на залязващото слънце, което бавно се скриваше зад Треспуй. Адриа каза, сякаш се извиняваше, че е разбрал, че е болна и...
– Как разбра?
– От един приятел лекар. Как си?
– Изненадана съм да те видя тук.
– Искам да кажа със здравето.
– Умирам. Искаш ли чай?
– Да.
Изчезна в коридора. Кухнята беше на две крачки. Адриа погледна картината и се почувства така, сякаш е срещнал стар приятел, който въпреки годините не беше остарял; пое дъх и усети аромата на пролетта в този пейзаж, даже чу шума на реката и му стана студено, както на Рамон де Ноля, когато беше стигнал дотам, преследвайки жертвата си. Остана загледан в картината, докато не усети зад гърба си присъствието на Лола Чика. Носеше поднос с две чаши. Направи му впечатление скромната подредба на този мъничък апартамент, който спокойно можеше да се вмести в неговия кабинет.