Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
292 Осми район, улица „Лаборд“ 48 (фр.). – Б. пр.
293 Шести етаж (фр.). – Б. пр.
294 На светлината (фр.). – Б. пр.
295 „За общественото благополучие“ (ит.). – Б. пр.
296 Луиджи Антонио Муратори (1672–1750) – италиански историк. – Б. пр.
297 Неофициално название на нидерландския, говорен в Белгия. – Б. р.
298 Vlaamse Radio- en Televisieomroeporganisatie – фламандски обществен радио-телевизионен оператор. – Б. р.
* * *
На триста четирийсет и три километра на север от хотела, където Адриа бленуваше Сара да дойде при него и да го помоли да започнат отначало, а той да попита как разбра, че съм в този хотел, и тя да отвърне свързах се с детектива, към когото си се обърнал ти, за да разбереш къде съм; но понеже тя не идваше, той не слизаше нито на закуска, нито на вечеря, не се бръснеше, нищо не правеше, защото искаше само да умре и не преставаше да плаче; на триста четирийсет и три километра от болката на Адриа треперещите ръце, които държаха един брой от Gazet van Antwerpen299, го изпуснаха. Вестникът падна на масата до чашата с липов чай. Пред телевизора, който предаваше същата новина. Мъжът отмести вестника и той падна на земята. Погледна ръцете си: не можеше да овладее треперенето им. Закри лицето си и се разплака както не беше плакал от трийсет години. Адът винаги е готов и само чака да влезе в някое кътче на душата ни.
Вечерта вторият канал на VRT отрази новината, но с акцент върху личността на основателя на болницата. И съобщиха, че в десет вечерта ще бъде излъчен документален филм на VRT за него, сниман преди две години във връзка с отказа му да получи наградата „Крал Бодуен“, защото към нея нямало субсидия за издръжка на болницата „Бебенбелеке“. И защото нямал намерение да пътува до Брюксел за никаква награда, тъй като счита, че присъствието му е по-необходимо в болницата, отколкото където и да е другаде. В десет вечерта една трепереща ръка натисна копчето, за да включи стария телевизор. Чу се мъчителна въздишка. На екрана се появи логото на „60 минути“ и веднага след това – кадри, очевидно снимани тайно: доктор Мюс казва на някого, докато крачи под портика на болницата край една пейка, боядисана в зелено и без следи от кръв, нямаше нужда да правят никакъв репортаж; в болницата има много работа и не бива да се разсейват.
– Един репортаж може да ви бъде от голяма полза – малко възбуденият глас на Ранди Остерхоф, който отстъпва назад, насочил скритата камера към доктора.
– Ако искате да направите дарение, болницата ще ви бъде много благодарна. – Посочи зад себе си: – Днес е ден за ваксинации и е доста напрегнато.
– Може да почакаме.
– Моля.
Тук се появяваше заглавието: „Бебенбелеке“. После кадри с бедното обзавеждане на болницата, милосърдните сестри в разгара на работата, не вдигат глава, затрупани с работа, проникнати от онази почти нечовешка отдаденост на работата. И някъде съвсем на заден план – доктор Мюс. Един глас разказваше, че доктор Мюс е от едно селце край Балтийско море, че преди трийсет години се е установил в „Бебенбелеке“, буквално без нищо, и камък по камък е вдигнал тази болница, която покрива, макар и не напълно, нуждите от здравеопазване в обширния район Куилу.
Човекът с треперещата ръка стана и отиде до телевизора да го изключи. Знаеше този репортаж наизуст. Въздъхна.
Преди две години го бяха излъчили за пръв път. Почти не гледаше телевизия, но в този момент телевизорът беше включен. Отлично си спомня, че му беше направило впечатление онова живо, чисто журналистическо въведение: доктор Мюс бърза за някой спешен случай и казва на журналистите, че няма време за нищо друго освен за...
– Познавам този човек – беше казал човекът с треперещите ръце.
Изгледа внимателно репортажа. Нито Бебенбелеке, нито имената Белеке и Киконго му говореха нещо. Но лицето, лицето на доктора... Това лице беше свързано с болка, с неговата голяма и единствена болка, но той не знаеше как. И тогава отново се появи болезненият спомен за неговото семейство, за малката Труде, моята изгубена Тру, за Амеличе, която го упрекваше с поглед затова, че нищо не прави, той, който трябваше да спаси всички, и тъщата, която непрекъснато кашляше, вкопчила се в цигулката, и моята Берта с Жулиет на ръце, и целият този огромен ужас. И какво общо има лицето на доктора с толкова много болка? Към края на репортажа, който той си наложи да изгледа, разбра, че в оная зона на ендемична политическа нестабилност Бебенбелеке беше единствената болница на стотици километри наоколо. Бебенбелеке. И един лекар, чието лице му причиняваше болка. И когато се появиха надписите, си спомни къде и как се беше запознал с доктор Мюс, брат Мюс, траписткия монах с благия поглед.