Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Какво искаш?
Като продавач на енциклопедии, който знае, че разполага с половин минута, за да изстреля посланието, което ще попречи на скептичния клиент да затвори вратата под носа му, Адриа отвори уста и загуби тринайсет секунди, докато каже измамиха ни, измамиха те, избяга, защото ти казаха ужасни неща за мен. Лъжи. И ужасни неща за баща ми. Истини.
– А писмото, което ми изпрати, където ми казваш, че съм смрадлива еврейка, че високомерното ми семейство може да върви на майната си, а?
– Аз никога не съм ти пращал писмо! Не ме ли познаваш?
– Не.
Енциклопедията е полезно пособие за всяко семейство с културни интереси, каквото е вашето, госпожо.
– Сара. Дойдох да ти кажа, че всичко това е било замислено от майка ми.
– Поздравления. Кога беше това?
– Преди много години. Но аз го научих едва преди пет дена. Времето, което ми беше нужно, за да те намеря! Ти изчезна, не аз!
Произведение с такива качества винаги е от полза, за вашия мъж и за вашите деца. Имате ли деца, госпожо? Имате ли съпруг? Омъжила ли си се, Сара?
– Мислех, че си избягала заради твои си проблеми, и никой не искаше да ми каже къде си. Дори твоите родители...
На двайсет и две вноски, много удобни за плащане. А десетте тома може да ползвате още от първия ден.
– У вас ненавиждаха баща ми за...
– Всичко това вече го знам.
Може да задържите този том, за да го разгледате, госпожо. Ще дойда пак, не знам, може би догодина, само не ми се сърдете.
– Аз нищо не знаех.
– Писмото, което си ми написал... Ти лично си го дал на майка ми. – Сега сви в юмрук ръката, с която държеше вратата, сякаш беше готова всеки момент да ме прасне по носа. – Подлец!
– Аз не съм ти писал никакво писмо. Всичко това са лъжи! Не съм давал нищо на майка ти. Та ти даже не ме запозна с нея!
Отчаяна атака преди отстъплението: не ме карайте да мисля, госпожо, че не сте културна жена, която се интересува от световните проблеми!
– Покажи ми го! Не познаваш ли моя почерк? Не видя ли, че те мамят?
– Покажи ми го... – повтори тя саркастично. – Скъсах го на парченца и го изгорих, беше написано с омраза.
Боже мой, иде ти да убиеш. Какво да правя, какво да правя?
– Нашите майки ни настроиха един срещу друг.
– Желая доброто на моя син и се грижа за бъдещето му – каза госпожа Ардевол.
– А аз – за доброто на моята дъщеря. – Леден отговор на госпожа Волтес-Епстейн. – Нямам никакъв интерес тя да общува с вашия син. – Суха усмивка: – Като знам чий син е, не мога да го гледам с добро око.
– Ами тогава няма какво да говорим повече, може ли да пратите дъщеря си някъде за известно време?
– Коя сте вие, че да ми заповядвате?
– Добре. Моля ви да предадете на вашата дъщеря това писмо от моя син.
Подаде й запечатан плик. Рашел Епстейн се поколеба за секунда, но после го взе.
– Може да го прочетете.
– Коя сте вие, че да ми казвате какво да правя.
Разделиха се студено, бяха се разбрали отлично. И госпожа Волтес-Епстейн отвори писмото, преди да го даде на Сара, разбира се, че е така, Адриа.
– Аз не съм ти писал никакво писмо...
Мълчание. Прав на площадката пред апартамента на rue Laborde, Huitième Arrondissement. Една съседка със смешно кученце слизаше и поздрави Сара с вял жест, а тя й отвърна с разсеяно кимване.
– Защо не ми каза нищо? Защо не ми се обади? Защо не поиска да го обсъдиш с мен?
– Избягах разплакана и си казвах отново същото, не, не може, няма да стане.
– Отново същото?
Сега очите ти бяха разплакани, натежали от твоята непозната история.
– Вече бях преживяла едно разочарование. Преди да те срещна.
– Боже мой. Нямам вина, Сара. Аз също страдах от твоето бягство. Едва преди пет дни разбрах защо си избягала.
– И как ме намери?
– Чрез същата агенция, която ни беше шпионирала. Обичам те. Не съм престанал да тъгувам за теб всеки изминал ден. Исках обяснения от твоите родители, но те не пожелаха да ми кажат нито къде си, нито защо избяга. Беше ужасно.
Все така стояха на площадката пред жилището в Huitième Arrondissement; през отворената врата падаше светлина върху фигурата на Адриа, но Сара не го покани да влезе.
– Обичам те. Искаха да съсипят любовта ни. Разбираш ли?
– Съсипаха я.
– Не разбирам как така повярва всичко, което ти наговориха.
– Бях много млада.
– Вече беше на двайсет години.
– Бях само на двайсет години, Адриа. – С колебание: – Казаха ми какво да правя и го направих.
– А аз?
– Да, имаш право. Но беше ужасно. Твоето семейство...
– Какво?
– Баща ти... това, което е направил...