Изповядвам

Тревогата дойде, когато един брат санитар, силно притеснен, прошепна на ухото на отеца приор: не знам какво да правя, четирийсет и девет килограма, отче, заприличал е на кука, отче, и очите му са изгубили блясък. Аз...

– Никога не е имало блясък в очите му – неблагоразумно се изпусна да каже отецът приор и веднага си помисли, че не е проявил милосърдие към един брат от общността.

– Просто не знам какво още да направя. Месната и рибената супа за болните почти не ги докосва. Хвърляме ги.

– А послушанието?

– Прави усилие, но не може. Сякаш е загубил желание да живее. Даже напротив, сякаш бърза, да ме прости Господ, ако трябва да кажа това, което мисля.

– Трябва да го кажеш, брате. Задължава те пос­лушанието.

– Брат Роберт – каза братът санитар, като бършеше с кърпа потта от плешивото си теме и се мъчеше да потисне треперенето на гласа си – иска да умре. И освен това, отче...

И докато прибираше кърпата между гънките на расото, издаде тайната, която отецът приор още не знаеше, защото преподобният отец Мартен беше пожелал да я отнесе в гроба. Абатът беше подписал, че брат Роберт е достоен да влезе като послушник в манастира на Цистерцианския орден на строгото съблюдение в Ахел300, досами свежите и бистри води на река Тонгелреп, място, което изглеждаше идеално да облекчи мъките на душата, наказана заради чуждите грехове и собствената слабост. Ахелското абатство „Свети Бенедикт“ беше идилично кътче, където Матиас Алпартс, бъдещият брат Роберт, щеше да се научи да обработва земята и да диша чист въздух до кравешкия тор, щеше да се научи да прави сирене, да обработва медта или да мете и най-прашните кътчета на манастирския двор и всяко помещение, което му наредят да мете, обгърнат от строгото мълчание, което съпътстваше двайсет и четири часа в денонощието монасите траписти, неговите нови братя. Не му беше никак трудно да става всеки ден в три часа – най-студения час на нощта, и да се отправя с вкочанени от студ крака, тъй като сандалите не можеха да ги стоплят, за утринната молитва, която му даваше надежда за нов ден, а може би и нова надежда. И след това, отново в килията, да се упражнява в lectio divina301, при все че понякога това беше часът на терзанията, защото всички образи нахлуваха отново в ума му, съвсем ясни, без милост към сломената му душа, и ден след ден Бог онемяваше, както по времето, когато бяха в ада. Затова камбаната, която зовеше за хвалебствена молитва, звучеше като мъничка надежда, а после, на манастирската служба в шест часа, доколкото му позволяваше скромността, не сваляше поглед от своите живи, благочестиви братя и се молеше в един глас с тях, повтаряйки никога повече, Господи, никога повече. Може би се чувстваше близо до щастието, когато започваше четиричасовата работа на фермата. Шепнеше ужасните си тайни на кравите, докато ги доеше, а те му отвръщаха с напрегнат поглед, изпълнен със състрадание и разбиране. Скоро се научи да прави сирене с tuinkruiden302, ставаше много ароматно и той си представяше как го раздава на хилядите енориаши с думите тялото Господне, той, който нямаше право да причестява, тъй като беше помолил да уважат волята му и да не му дават и най-ниския чин, защото той не е никой и иска само едно кътче, където да се моли на колене до края на дните си, тъй както беше сторил брат Микел от Сускеда, друг беглец, потърсил убежище в „Сант Пере Бургалски“ преди няколко века. Четири часа сред кравешкия тор, прехвърляйки бали трева, като прекъсваше работата само за молитвата в третия час303, а след като си измиеше ръцете и лицето, за да не обиди другите братя с лошата миризма, влизаше в църквата, сякаш тя беше убежище от злото, и се молеше с братята си в шестия час, по пладне. Неведнъж висшестоящите му бяха забранявали да мие всеки ден чиниите, тъй като това беше задължение на всички членове на общността без изключение, и той трябваше заради светото послушание да сдържа желанието си да служи, а в два часа следобед отново се връщаха в убежището, което им даваше църквата, за молитвата в деветия час и тогава му оставаха два часа работа, но не при кравите – наторяваше лехи и гореше бурени, докато брат Паулус доеше кравите, а после пак трябваше да се мие, за разлика от братята, заети в библиотеката, които най-много да си изплакнат напрашените пръсти, като свършат работа, и които може би завиждаха на братята, занимаващи се с физически труд, вместо да стоят затворени и да си хабят зрението и паметта. Втората lectio divina, следобедната, беше дълга прелюдия, която завършваше в шест с песнопенията на вечерната служба. След вечерята, по време на която се преструваше, че яде, идваше комплеторият304, всички събрани в църквата, на тъмно, само верният пламък на две свещи осветяваше образа на Ахелската Богородица, и когато камбаните на манастира „Свети Бенедикт“ биеха в осем вечерта, той си лягаше като своите братя, с надеждата, че утрешният ден ще бъде точно като днешния и следващият също, и така вовеки веков.