Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Но как... Майка... Та нали ние със Сара се виждахме тайно!
– Виж сега... – Лола Чика, навела глава, загледана в мушамата на маса.
– Как се е усъмнила, че...
– Маестро Манлеу. Когато си му казал, че зарязваш цигулката.
– Какво каза? – буйните бели вежди, разрошени, като буреносни облаци над облещените очи, маестро Манлеу, уплашен, възмутен.
– Казах, че щом завърша курса, явявам се на изпит и оставям цигулката. Завинаги.
– Това е заради оная мома, която ти пълни главата с бръмбари.
– Каква мома?
– Не се прави на ударен. Ти да си виждал някога двама души, хванати за ръчичка през цялата четвърта на Брукнер291? А?
– Да, ама...
– То от километър се вижда, глупако, долу на партера, влюбени като две сладки негроидни гълъбчета.
– Това няма нищо общо с решението ми да...
– Има много общо с решението ти да... Тази усойница ти влияе зле. И трябва да я отрежеш от раз.
И тъй като аз онемях от такава наглост, той се възползва, за да ме смаже докрай:
– Ти трябва да се ожениш за цигулката.
– Извинете, маестро. Това е моят живот.
– Както кажеш, умнико. Но те предупреждавам, че няма да оставиш цигулката.
Адриа Ардевол затвори калъфа на цигулката по-шумно от необходимото. Стана и погледна гения право в лицето. Вече беше половин педя по-висок.
– Зарязвам цигулката, маестро Манлеу, независимо дали ви харесва, или не. Майка ми ще узнае това още днес.
– А-а? Значи си имал любезността да го съобщиш най-напред на мен.
– Да.
– Ти няма да оставиш цигулката. След два месеца ще се влачиш пред мен, а аз ще ти кажа много съжалявам момче, всичките ми часове са заети. И ще видиш, че си се прецакал. – Очите му пламтяха: – Ама ти не си ли отиваше?
И после още на минутата каза на майка ти, че е замесено момиче, и Карме си втълпи, че за всичко е виновна Сара и я превърна в свой враг.
– Боже мой!
– И понеже... Това, което ти казах за семейство Епстейн...
– Боже мой!
– Казах й да не постъпва така, но тя написа писмо на майката на Сара.
– Какво й писа? Ти прочете ли го?
– Разни измислици, предполагам, че нещо грозно за теб. – Дълго мълчание, проявява голям интерес към мушамата на масата. – Аз не съм го чела. Хвърли поглед към Адриа, който стоеше с широко отворени, смаяни и разплакани очи, и отново се втренчи в мушамата.
– Майка ти искаше да отдалечи това момиче от твоя живот. И от магазина.
– Това момиче се казва Сара.
– Да, извинявай, Сара.
– Боже мой!
Виковете на децата на улицата започнаха да утихват. Светлината навън отслабваше. След хиляда години, когато столовата вече тънеше в полумрак, Адриа, играейки си с чаената чаша, погледна Лола Чика.
– Защо не си ми го казала?
– От вярност към майка ти. Наистина, момче, Адриа, много съжалявам.
Това, за което най-много съжалявам, е, че си тръгнах много огорчен от дома на Лола Чика, без да се сбогувам, почти без да й кажа Лола Чика, много съжалявам, че си болна. Само я целунах набързо и никога повече не я видях жива.
291 Става дума за Четвърта симфония, наречена от самия композитор „Романтична“. – Б. р.
31
Huitième arrondissement, quarante-huit rue Laborde292. Жилищна сграда по-скоро мрачна, с потъмняла от пушек фасада. Натисна копчето и вратата се отвори със сух, предупреждаващ звук. На пощенските кутии установи, че трябва да се качи на sixième étage293. Предпочете да се изкачи по стълбите вместо с асансьора, за да изразходва излишъка от енергия, натрупан заради паническия страх. Когато стигна горе, постоя няколко минути, за да се успокои дишането му и да си възвърне нормалния ритъм на сърцето. И натисна звънеца, който прозвуча бзсбзсбзсбзс, сякаш искаше да запази тайната. Площадката беше доста тъмна, никой не отваряше вратата. Дали това са леки стъпки? Да? Вратата се отвори.
– Здравей.
Когато ме видя, ти остана с отворена уста и замръзнало изражение на лицето. Да знаеш как подскочи сърцето ми, когато те видях отново след толкова години, Сара. Беше по-възрастна, не искам да кажа състарена, по-възрастна, но все така хубава. Една по-спокойна красота. Тогава си помислих, че никой няма право да ни краде младостта, както бяха постъпили с нас. Зад теб, на една конзола, букет от много красиви цветя, но бледи на цвят и тъжни, поне така ми се стори.
– Сара.
Тя продължаваше да мълчи. Естествено, ме позна, но не ме очакваше. Не бях дошъл в подходящ момент, не бях добре приет. Отивам си, ще се върна по друго време, обичам те, бих искал, искам да говоря с теб за... Сара.