Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Спрях да мисля за целувки.
— Той, твоят съпруг, си е приказлив.
— Какво ти каза?
— Че какво може да ми каже на мен?
— Стига вече игрички!
Говореше тихо, но думите й прозвучаха като рев на животно, попаднало в капан. Успя да
се овладее.
— Какво точно ти каза той?
— Нека позная — промърморих. — Вие с Ранджит разигравате хората за собствен кеф, а?
Тя се усмихна.
— С Ранджит имаме споразумение, но не по всички въпроси. Аз се усмихнах.
— Знаеш ли какво? — казах. — Ранджит да върви по дяволите!
— Бих се съгласила с теб — отвърна тя, — ако не мислех, че един ден може да ми се
наложи да ида при него.
Тя се загледа към сплъстените облаци над далечния град и към омарата на първия
къкрещ дъжд в края на гората.
Чувствах се объркан, но обикновено винаги бях объркан, когато говорех с Карла. Не
знаех дали ми споделя нещо за себе си и Ранджит, или говори за нас. Ако говореше за
Ранджит, не исках да знам.
— Голяма буря — казах.
Тя бързо погледна отново към мен.
— За мен беше, нали?
— Кое да е било за теб?
Тя тръсна глава, а после отново се взря в мен — зелените й очи бяха единствените ярки
петна сред захлупения от сивото небе свят.
— Това, за което е говорил Ранджит с теб — каза изведнъж ясно и решително. — Той се
тревожи за мен, знам. Но е факт, че той се нуждае от помощ, не аз. Той е застрашеният.
Тя се вгледа в очите ми, опитвайки се да прочете мислите ми. Това, което аз прочетох, приличаше на искрена и чиста загриженост за съпруга й. Болеше повече, отколкото от
палката на Конканън.
— Карла, какво искаш?
Тя се намръщи и сведе поглед, а после отново вдигна очи към мен.
— Искам да му помогнеш. — Каза го, сякаш почти се признаваше за виновна. — Иска
ми се да живее още няколко месеца, а това не е сигурно.
— Няколко месеца!
— И години може, но няколко месеца са от особена важност.
— От особена важност за какво?
Тя ме погледна — изпробваше наум емоционални отговори, но най-сетне се отпусна и
се усмихна.
— За моето спокойствие — каза, без да ми обяснява нищо.
— Той е голямо момче, Карла, и си има голяма банкова сметка.
— Говоря сериозно.
Вгледах се в нея, а после усмивката ми премина в тих смях.
— Ама и теб си те бива. Много те бива.
— За какво говориш?
— За всичко от тази сутрин — как ме пита дали съм дошъл тук заради теб… само за да
ме отклониш от следата: защото ти си се качила тук да ме молиш да помогна на Ранджит.
— Мислиш, че те лъжа ли?
— Да разправяш, че Ранджит трябва да бъде опазен жив няколко месеца, е все едно да
твърдиш, че след няколко месеца той ще е мъртъв. Много мило, Карла!
— Мислиш, че те манипулирам!
— Няма да е за първи път.
— Това не е…
— Няма значение — казах без усмивка. — И никога не е имало. Обичам те.
Тя се опита да каже нещо, но аз притиснах пръсти до устните й.
— Ще разпитам за Ранджит.
Гръм заглуши нейния отговор — гръм, който прокънтя мощно и разклати горските
дървета.
— Трябва да тръгвам — казах, — ако искам да стигна в града преди бурята. Трябва да се
погрижа за Лиса.
Обърнах се да си вървя, но тя ме стисна за китката. С татуираната си ръка — ръката, покрита с плетеница от думи.
— Нека пътувам с теб. Поколебах се. Трепна инстинкт.
— Само толкова — каза тя. — Нека се върна в града с теб.
— Добре, добре.
Събрахме си нещата и обиколихме учениците, за да се сбогуваме.
Учениците харесваха Карла. Всички харесваха Карла, дори когато не искаха да я
разберат.
На стръмния край на платото Идрис и Силвано дойдоха да се сбогуват. Силвано все тъй
носеше пушката си на рамо.
— Нямам лоши чувства, Силвано — казах аз и му протегнах ръка.
Той се изплю на земята.
„Чудно — казах си. — Добре, бъди над тези неща."
— Името ти, Силвано, означава „гора".
— И какво като означава? — попита той, издал челюст напред.
— Знам го — усмихнах се аз, — защото един мой приятел италианец се прекръсти от
Силвано на Форест, както е „гора" на английски. Форест Маркони. Спомням си как си
мислех, че и на двата езика името е прекрасно.
— Какво? — навъси се Силвано.
— Казвам само, че имам приятел на име Силвано и много го харесвам. Съжалявам, че
познанството ни започна така зле. Надявам се да приемеш извинението ми.