Сянката на планината

да изоставяме волята му — най-безценното и най-прекрасното нещо в Космоса. Ние имаме

дълг да учим, да осъзнаваме, да питаме, да сме честни и почтени, добросъвестни граждани.

И над всичко имаме дълг свободно да обединим съзнанието си с всяко друго свободно

съзнание за общата кауза на любовта.

Впоследствие много пъти чувах тази реч от Идрис — а във видоизменена форма и от

някои негови ученици — и я харесвах във всичките й превъплъщения. Идрис ми харесваше

като мислител, но онова, което каза непосредствено след това, ме накара да го харесам и

като човек.

— Хайде сега малко шегички — предложи той. — Пръв съм аз. Цял ден ми се иска да

разкажа този виц. Защо дзен будистът държи празна бутилка от мляко в хладилника? Някой

сеща ли се? Не? Предавате ли се? Тя е за гостите, които пият черен чай!

Идрис и учениците се разсмяха. Абдула се смееше с цяло гърло, щастлив и свободен —

никога не го бях виждал такъв през всичките тези години, откакто го познавах. Изрисувах

смеха му върху паметната стена на сърцето си. И по най-естествения и обикновен начин

обикнах Идрис за това, че отприщи това щастие в моя строг приятел.

— Хайде, хайде, аз съм наред! — възбудено викна Арджун и се изправи да разкаже своя

виц.

Един по един останалите ученици станаха и разказаха вицове. Тръгнах през редиците, за да отида при Карла на края на платото.

Тя си водеше записки на казаното от Идрис, но не в бележник. Записваше върху лявата

си ръка.

Дълги изречения се виеха отпред и отзад по китката й, по дължината на всеки пръст до

нокътя и пак надолу по ставата, а после и между пръстите — напреко през ципата, и пак

нагоре между следващите два пръста.

Редовете от думи не преставаха и по нейната длан, цялата кожа от китката до върха на

пръстите бе покрита с татуирана мрежа от Думи — като изрисуваните с къна ръце на

бомбайска невеста.

Гледката беше изключително секси, най-възбуждащата от всичко, което бях виждал през

живота си: аз съм писател. Намерих сили да откъсна очи и да се загледам в гората, вече

задушавайки се от тежката влажност на облаците.

— Значи ето защо ме помоли да ти разкажа виц — казах.

— Това е един от похватите му — отвърна тя, вдигна очи и се загледа напред. — Той

казва, че един от сигурните признаци на фанатика е липсата на чувство му за хумор. Затова

ни разсмива поне по веднъж всеки ден.

— И ти се върза на тая оферта?

— Той нищо не продава, Лин. Затова го харесвам.

— Добре де, но какво мислиш за него?

— Има ли значение какво мисля?

— Всичко, което се отнася до теб, има значение, Карла. Обърнахме се лице в лице. Не

можех да разгадая мислите й.

Искаше ми се да я целуна.

— Говорил си с Ранджит — каза тя намръщено. Взираше се изпитателно в очите ми.