Приключенията на Казанова

Единственото глупаво утешение, което получих и което може би не беше лишено от подигравка, беше похвалата от съдържателя на банката, който ме наричаше винаги „благороден играч“, когато изгубвах някоя решаваща карта. Тъй че намерих се в едно безутешно положение и си отдъхнах едва когато чух топовните гърмежи, оповестяващи пристигането на баило. Последният се намираше на линейния кораб „Европа“, който носеше седемдесет и два топа. Корабът беше пътувал само осем дни от Венеция до Корфу. Едва бе хвърлена котва, когато той вдигна своето знаме на адмирал на морските военни сили на републиката, а проведиторът накара да спуснат неговото. Република Венеция няма в морето никакъв авторитет пред отоманската порта, който да стои над този на баило. Рицарят Вениеро имаше една блестяща и отбрана свита и венецианските благородници граф Анибале Гамбера и граф Карло Зенобио, както и маркиз д’Анкети от Бресчия го съпровождаха от любопитство до Цариград. Той прекара осем дни на Корфу и всички морски коменданти поред устройваха нему и на свитата му по един празник, така че големите вечери и баловете не преставаха. Щом се представих на Негово превъзходителство, той ми каза, че е говорил вече с главния проведитор, който ми разрешавал отпуск от шест месеца, за да го съпровождам като адютант. След като получих отпуската, поръчах да занесат малкия ми багаж на борда и корабът още на следния ден вдигна котва.

Плавахме с постоянен добър попътен вятър и след шест дни пристигнахме пред Чериго, където спуснахме котва, за да се снабдим с прясна вода. Любопитен да видя старата богиня на любовта, аз съпроводих моряците, отиващи на острова по служба, но бих сторил по-добре, ако бях останал на борда.

Щом стъпихме на сушата, при нас дойдоха двама души с подозрителен вид и лошо облечени. Помолиха ни за милостиня. Попитах ги какви са и единият, явно по-хитрият от двамата, ми отговори следното:

— Ние сме прокълнати да живеем и може би и да умрем на този остров, поради деспотизма на съвета на десетте, заедно с още около четиридесет нещастници като нас, всички родени поданици на републиката. Нашето мнимо престъпление се състои в навика ни да живеем с любовниците си и да не сме ревниви към такива приятели, които ги намират красиви и с нашето съгласие получават техните благоволения. Понеже не бяхме богати, ние не чувствувахме угризение на съвестта, напротив — извличахме полза от това. Но намериха нашето поведение за непозволено и ни изпратиха тук, където получаваме на ден по десет солди в дребни монети. Моето име е дон Антонио Покини, благородник съм от Падуа и моята майка произхожда от знатното семейство де Камо Сан Пиеро.