Фурията на курсора

— Не — повтори Исана. Тя чу лекото треперене в гласа си, също като в тялото си.

— Проклето да е всичко — каза Джиралди, тонът му беше мек и разтревожен. — Холтър. Исана. Врани и пепел, момиче. Фейд не би искал да хвърляш живота си на вятъра.

— Това решение е мое — толкова много думи й се удадоха със забележимо усилие и тя се задъха. — Няма да го оставя.

— Оставете го — каза Джиралди и гласът му стана тежък и твърд. — Обещах на Бърнард да се грижа за теб. И ако се наложи, Исана, аз ще те откъсна насила от него и ще те измъкна от тази стая.

Тиха и много далечна вълна от неподчинение потече през мислите на Исана, карайки гласът й едва доловимо да изръмжи в окончателно решение.

— Бърнард никога не би оставил един от своите — тя си пое дъх. — Ти го знаеш това. Фейд е мой. Няма да го оставя.

Джиралди не каза нищо. После поклати глава и извади нож от колана си. Той посегна към връзките, които я свързваха с ръката на Фейд.

Непокорността се надигна в нея, по-силна отпреди, и Исана хвана китката на центуриона с ръка. Ставите й изпукаха от напрежение. Пръстите й побеляха.

После вдигна глава и погледна в очите на центуриона.

— Докосни някой от нас — каза тя, — и ще те убия. Или ще умра, опитвайки се.

Джиралди потресено залитна назад, не заради отслабената хватка на Исана, тя го знаеше, не и заради заплахата, отправена със слаб глас. А заради това, което беше в погледа й.

— Врани — прошепна той. — Ти наистина си готова да го направиш.

— Да.

— Защо? — попита той. — Защо, Исана? И не ми казвайте, че той е просто обикновен роб, който обича да се мотае около племенника ви. Кой е той?

Исана се опита да мисли ясно, опита се да си спомни кой знае, кой може да знае и кой абсолютно сигурно не знае.

Но беше толкова уморена, минаха толкова много години и имаше толкова много лъжи. Беше уморена до смърт от лъжи и тайни.

— Арарис — прошепна тя. — Арарис Валериан.

Джиралди повтори тези думи за себе си и очите му забележимо се разшириха. После погледна от ранения към Исана и обратно и лицето му стана абсолютно бяло. Старият войник прехапа устни и се обърна.

Бръчките на лицето му станаха забележимо по-дълбоки, сякаш изведнъж остаря с десет години.

— Е — каза той, а гласът му трепереше. — В това някак има повече смисъл.

Исана пусна китката му.

Той погледна ножа в ръката си и го върна в ножницата на колана.

— Ако не мога да ви спра… мога поне да се опитам да ви помогна. От какво имате нужда, милейди?

Очите на Исана внезапно се разшириха, докато гледаше Джиралди, и изведнъж видя начин да стигне до Фейд. Сърцето й заби, а внезапната надежда премина през уморения й разум като вълна внезапна, гъделичкаща топлина.