В земята пламък се крие

Аркимм вече не можеха да виждат планините на Алмукантара. Такава бе силата на дъжда, че вече и дума не можеше да става за изкачване по хребетите. Придържаха се към долините, дирейки защита и някакво подобие на сушина, отбягвайки потоците, които пред очите им се превръщаха в потопи. Напредваха бавно. И по-лошо, не разполагаха с начин да определят дали от усилията им има полза или напротив; дали се приближават или се отдалечават към целта, което дълбоко ги обезкуражаваше.

Дъждът продължи два дни и една нощ. Сутринта на втория ден не бе останала дреха — независимо дали облечена или скътана в багажа — която да можеше да бъде обявена за суха. В подобно време бе невъзможно да се поддържа огън. Въпреки нарастващата настойчивост да бързат, разположени между Кантара и Джугом Арк и Аркоса на Немохайм, Аркимм решиха да останат на място през този ден.

Подириха нещо като заслон в кухината на оголена скала, по-скоро представляваща плитка вдлъбнатина, а не пещера. Вятърът извиваше сивата завеса на дъжда на запад, далеч от пътниците, ала самата скала бе студена и влажна, което допринасяше за страданието им. В ограниченото им полезрение се виждаха няколко забрадени с мъх планински брези, туфи лен, много по-едър от този в Северните покрайнини, скалист склон, по който млечнобялата вода се спускаше към реката, която ревеше мощно. Приключенците не виждаха нищо нито от хълмовете зад себе си, нито височините отпред.

— Ако исках подобно време, щях да ида на север, не на юг — изръмжа Кърр, отръсквайки капки от носа си.

— Тези облаци биха могли да се преместят стотина мили на север, където има голяма нужда от тях — рече хауфутът. — Що за земи са тези, където съседстват мъгла, суша и потопи?

— Това наистина е неочаквана и злочеста буря — съгласи се принц Уизаго. — Страхувам се, че съм ви подвел.

Лийт изрече на глас въпроса, който го тормозеше:

— Ако Най-възвишеният ни е възложил тази мисия и е знаел предварително за пътуването ни, защо не е осигурил хубаво време? Защо не направи нещо за бурята? Защо не ни предостави път?

— И защо е позволил Джугом Арк да бъде скрита чак тук? — отбеляза Фемандерак. — Щеше да е много по-лесно да бе оставена в Инструър.

— Именно — рече Лийт.

Философът свали арфата от раменете си, разпови я и изсвири няколко акорда.

— Чудя се дали това има общо с нас? — изрече замислено. — Може би нещо трябва да бъде оформено в нас, което може да бъде създадено само чрез изпитание. Може би Десницата е свързана с нишки на борба.

— Значи сме тук, за да може Най-възвишеният да ни преправи — тихо каза Лийт.

— Целият живот е сътворение — отвърна Фемандерак, докато отново загръщаше арфата си, за да я предпази от отвратителното време. — Но в този случай може да сме отчасти наясно с целта.

— А ако не желаем да бъдем пресътворени? Ако не искаме да бъдем нечия играчка?