В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
— Съзрете! — викна отшелникът, очите му засияли с обещание. — Съзрете! Това е огънят на Най-възвишения! Идва! Идва!
Някои от жените започнаха да се смеят, а Манум потръпна вътрешно, защото този път отшелникът бе стигнал твърде далеч. Какво бе сторил? Но тогава Търговецът осъзна, че жените не се смееха на треперещите люде. Самите те потръпваха. Смехът изглежда бе част от преживяването.
— Приемете огъня! Приемете огъня! — викна отшелникът. — Разтворете дверите на сърцата си!
— Смятах, че Най-възвишеният ще дойде въплътен — каза един мъж. — Какви са тези приказки за сърца?
Отшелникът се обърна към него:
— Ти си плътта. Ако позволиш на огъня на Най-възвишения да те обгърне, то той наистина ще се въплъти. Идва в Инструър, вие сте неговите домове.
Плешивият ескейнчанин стоеше в предната редица и също се тресеше от глава до пети.
— Приятелят ми… е прав — рече той, принуждавайки думите да се отронят. — Огънят… падна! Най-възвишеният… е в мен. Не… се борете. Отворете широко сърца!
Фоилзи изглеждаше ужасена.
Феноменът продължи да се разпространява, докато може би една четвърт от насъбралите се — вероятно стотина — бяха обзети в различна степен от треперенето и смеха. Отшелникът не каза нищо, застанал пред тях с протегнати ръце, сякаш проводник на силата.
По-късно същата нощ неколцина от Компанията седяха край огъня. Срещата бе приключила, събраните се бяха разотишли, а отшелникът си почиваше в другия край на мазето.
— Какво стана? — запита Манум. — Наместо да ни подготви за брудуонската заплаха, това… не зная как да го нарека… ни направи по-уязвими.
— Най-възвишеният се появи! — рече Индретт. — Какво друго би могло да бъде? Доведе ни от севера за тази цел и сега се завръща сред верните си хора.
— Но това не беше част от мисията! — не се съгласи Манум. — Заради себеугодните си желания оставихме настрана това, което се очакваше да направим!
— Нямаше да повярвам, ако някой ми бе казал, че точно ти ще се противопоставиш на появата на Най-възвишения? — каза съпругата му с нелишен от ирония глас. — Цял живот говориш за него като за свой съюзник.
От другия край на стаята долетя глас:
— Следното ти казва Най-възвишеният, сине Модалов — „Усмири завистта си. Позволи и други да изпитат онуй, което и самият ти си изпитал. Не ме пази за себе си?“.
Манум прехапа устни и не каза нищо.
Стела заговори неуверено:
— Помните ли огнената нощ? — запита тя. — Помните ли сънищата? Онази нощ Лийт и аз сънувахме за Най-възвишения. Вие също, убедена съм в това. Чувствах, че не трябва да говоря — не съм сигурна, че бих ви разказала, дори и да ми беше позволено. И с вас ли беше така? И вие ли сънувахте?
Думите й бяха потвърдени с кимвания. Никой не бе забравил онази нощ. Фактът, че очевидно е било споделено изживяване, го правеше още по-реално.
Тя продължи, следвайки замисъла си.
— Ако ние сме получили огъня, как можем да отказваме същото и на други?
— В тези думи има истина — тихо промълви Перду. — Предлагам да приемем, че отшелникът говори истината — нека видим къде ще ни отведе вярата. В крайна сметка правим това от началото на приключението, не е ли тъй?
Обсъжданията продължиха и по-нататък, но критичният момент отмина. Компанията, с едно-две изключения, се довери на отшелниковите слова.
— Пазителят на Андратан постигна първата цел, о, повелителю! — докладва дребничкият мъж с кафява роба. — Съветът на Фалта е в ръцете му, заедно с което и цял Инструър. Градската стража третира думата му — вашата дума — като закон.
Горещият южен вятър на Биринжх заметна кичур лъскавочерна коса в окото на слушащия, който несъзнателно го отмести от оскубаната си вежда с едничката си ръка.
— Не е нужно да безпокоим Съвета с това — рече тихо Деорк, докато съветниците излизаха от Вътрешната камера. — Всичко изложено пред Съвета преди е вече моя отговорност, така че аз ще се погрижа.
Облекчението по лицето на Аркоса на Строукс бе очевидно. Изключително способен мъж, двамата с Аркоса на Сариста бяха натоварени с преобладаващата част от тривиалната дейност на Съвета. След като Сараскар вече го нямаше — това донасяше печал на Аркоса на Строукс, макар да разбираше необходимостта — работата просто щеше да го зарине. Предвид провала на неотдавнашните кампании за откриването и елиминирането на Ескейн, последван от щетите на наводнението, малкото му човекоресурси бяха изцяло заети. А сега все по-голяма бройка от стражите му биваха изпращани да наблюдават — не да се намесят, още по-малко да прекратят — сбирки на недоволни граждани, които можело (можело!) да прераснат в някакво въстание на парцаливци. Опитът да компенсира липсата им напрягаше силите му до невъзможност, сериозно обмисляше да протестира.