В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
Стела ги гледаше как се събират в мазето. Слушаше думите им, слушаше идеите и мечтите им, надеждите и страховете и където можеше, се опитваше да обясни целта на Еклесия. Първоначално бе трудно, тъй като никой не бе сигурен какво точно се случва. Ала впоследствие тя и останалите членове на Компанията натрупаха опит.
— В продължение на две хиляди години Най-възвишеният не се намесвал в човешките дела — каза тя на група нови посетители. — Но вече не е така. Желае да се разкрие пред синовете и дъщерите на Първородните и е започнал от това мазе. От това място ще се разпръсне из цял Инструър, из цяла Фалта.
— Как се явява той? — пожела да узнае възрастна жена.
— Елате вечерта! Ще видите хора да треперят и да се смеят, сякаш докоснати от огъня му.
— Това какво общо има с религията? — запита друг. — Тези неща са измама.
— Отшелникът казва, че когато Най-възвишеният посещава някого, слабата ни, смъртна плът не е в състояние да го понесе. Не можем да го задържим. Казва, че няма нищо изненадващо в подобни проявления, когато силата му е в нас.
През няколкото дни, в които бяха обяснявали това, членовете на Компанията свикнаха част от хората да напускат при тези думи. След две хиляди години на религиозно безразличие, някои просто не можеха да приемат подобна активна религия.
— Съмняващите се ще се присмиват и много от тях ще напуснат! — бе ги предупредил отшелникът. — Ала без тях е по-добре. Присъствието им в мазето обижда Най-възвишения и задушава огъня. Оставете ги! Имаме предостатъчно вярващи!
И това наистина бе така.
Близо до края на групата стоеше висок, тъмнокож мъж с изящни черти.
— Какво възнамерявате да правите с този „огън“ който подпалвате у хората? Как ще го оформите? — оскубаните му вежди се повдигнаха нагоре, подчертавайки въпроса.
— Ами… нямаме планове! — отговори Стела, объркана за момент. — Говори се за Съвета на Фалта, но отшелникът казва, че мисията ни е духовна, а не физическа. Предполагам всички знаят, че дойдохме тук от Фирейнс да предупредим Съвета за предстоящата брудуонска инвазия, но бяхме нечути. Струва ни се, че Най-възвишеният има друг план за защитата ни.
— Ще ги уморите от смях? — предположи един отегчен младеж в ръба на тълпата, но никой не се присъедини към кикота му.
— Кажи ми — рече тъмнокожият, — огънят и за брудуонците ли е?
Насочи очите си към Стела, на която за миг се стори, че истинските му думи бяха — кажи ми, би ли обикнала брудуонец? Отърси се от моментната нелепост.
— Не виждам защо не — отговори тя с усмивка. — Може би това е планът му. Може би ако открият огъня, не ще искат да нападнат.
— Може би си права… — рече той. И дордето говореше, тя прочете в очите му, че той бе един от тези, които можеха да получат огъня.
Глава 14
Замъкът в облаците
Лийт вече бе започнал да смята, че никога няма да изкачат хълма, по чийто склон вървяха вече цял следобед, но накрая, когато небето заруменя, склонът отстъпи място на върха. Аркимм бяха възнаградени с гледката на Алмукантара. Три дни се бяха лутали в лабиринта от хълмчета, отвеждащ на юг от Долината на хилядите огньове, катерейки се неспирно. Пътят бе ужасно занемарен, дотолкова изпаднал в разруха, че на няколко пъти го изгубваха. Усилните дъждове през зимата несъмнено имаха принос за състоянието на пътя, използван рядко. Години можело да изминат, без отгоре му да стъпи човешки крак, твърдеше Уизаго, така че Аркимм трябваше да се сражават с бодливи храсталаци. Третото изгубване на пътя едва не се бе оказало гибелно. Бяха се озовали на ръба на стръмна пропаст и изгубиха половин ден във връщане по изключително коварен и опасен маршрут. Но сега пред очите им се издигаха планините на Алмукантара, простиращи се наляво, невъзможно стръмните им заснежени върхове губещи се в далечината. Там, на хоризонта, внушителни буреносни облаци бяха възседнали върховете като мрачни ездачи върху бледни коне. А между пътниците и целта им лежаха залесени хълм подир хълм, преливащи от зелено в синьо и в мораво — като морски вълни, губещи се в мъгливата далечина. Гледката подозрително наподобяваше водите на Северните покрайнини по време на пролетния зефир. Свирепо място, където човек можеше да се удави.