В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
Принц Уизаго се навъси, оглеждайки надиплените склонове и долини пред тях. Бе идвал тук и преди, вероятно преди около седем години, когато се обучаваше в изкуството на воина, а пътят бе отговорност на други.
— Смятах, че ще успея да намеря път — призна той. — Ала не си спомням абсолютно нищо. Страхувам се, че няма да съм ви от голяма полза.
— Страхотно — рече Те Туахангата. Кърр простена, Фемандерак се намръщи. Останалите не казаха нищо, но мрачните думи на принца допринесоха за и без това зародилото се усещане за нищожност в тази огромна, непроницаема земя. Никому от тях не бе известна цялата история на този планински регион. Уизаго, в качеството си на деруйсиански принц, знаеше част, а Те Туахангата може би бе наясно дори с повече, обаче и двамата мълчаха. Ширналите се отпред земи бяха място на отврата, на смърт, рушение отвъд границите на понятното. Прекосяването нямаше да бъде лесно.
Аркимм прекараха нощта на високия хребет, бележещ границата на земите на Астареа. На сутринта поеха по нанадолнището, в посока към най-високата от планините на Алмукантара, тъй като не разполагаха с по-добър план.
Не му беше лесно на Аркоса на Немохайм. След като той и отрядът му изгубиха северняците в Строукс, не успели да разгадаят странната случка в „Гуляйджийска стряха“ в Кинекин, те претърсиха усърдно южен Строукс и крайбрежен Деруйс. Аркосът се изкушаваше да спре в Брунхавен и разпита краля дали някакви пътници от севера са прекосявали границите на владението му, ала изостави тази мисъл с осъзнаването, че лоялният до глупост владетел надали щеше да му предостави някаква информация, а ако го стореше, вероятно щеше да бъде завоалирана до неизползваемост. Така че обзети от безсилие той и антуражът му прогърмяха през Брунхавен, приличайки на обитателите на група отмъстителни маниаци.
Именно след Брунхавен бяха започнали проблемите. Никой селянин, никой фермер, никой пътник не бе съзирал преследваните, без значение колко грубо биваха разпитвани. Несъмнено северняците вече се бяха сдобили с коне и набираха преднина. А Аркосът по принуда пътуваше по-бавно от желаното и бе объркан.
Настроението му нямаше повод да се подобри и седмица на юг от Брунхавен, в южните части на Деруйс, когато под погледа на родните му планини бяха обрани от изненадващо голяма и отлично въоръжена група разбойници. Припасите, парите и оръжията им бяха взети, но инак ги оставиха невредими и дори им бе позволено да си задържат конете. Едва след като се поуспокои, Аркосът осъзна, че това не бяха крадци, а преоблечени войници. Но ако капанът е бил организиран от Деорк, защо не се е възползвал от възможността да ги елиминира? И ако не Деорк се опитваше да му попречи, тогава кой?
Причината за оставянето на конете стана болезнено ясна няколко часа по-късно в същия отвратителния ден. Нагоре в планините на изток се сбираха буреносни облаци, заливайки западните части на злокобните земи на Мъглите. Яростни потоци търчаха към морето, запенени бясно — една река бе разрушила прекосяващия я мост, оставяйки само няколко дъски, едва вкопчени една за друга.
— Би издържало тежестта ни, милорд, вероятно и вашата, но не и конете — началникът на стражата още не се бе излекувал от обидата на сутрешната засада. Говореше нерешително, страхувайки се от гнева на Аркоса.
— На какво разстояние е следващият мост? — Аркосът на Немохайм реши да не си позволява лукса на гнева.
— Няма друг мост, милорд.
Аркосът се намръщи, но в себе си изпита страх. Не заради забавянето, което това щеше да предизвика, а защото знаеше, че това бе единственият мост — в крайна сметка това беше неговата родина — а бе забравил. Не забравяше подобни неща. Страхът дойде, защото не за пръв път съзираше в себе си знаци, че безупречната му ефективност се разлага, прогнивайки отвътре навън — най-голямото бедствие за човек като него.