Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Ще търсим тунела — отвърна Бинабик.

— Докато епископ Домитис говореше за катакомбите, непрекъснато поглеждаше към дъното на катедралата, към стената зад олтара.

— Хм. — Тролът кимна. — Добре е, че си наблюдателна и помниш. Значи трябва да огледаме първо там.

— Трябва да пазим тишина — не бива да го събуждаме.

— Ще пристъпваме като мишки по сняг, без да издаваме нито звук.

Бинабик стисна ръката й.

Притесненията й за заспалия Домитис бяха излишни. Старецът похъркваше тихичко и дори не помръдна, когато го подминаха на пръсти. Огромната стена зад олтара, облицована някога със сцени от мъченичествата на свети Сутрин, сега беше само ронлива мазилка, върху която тук-там бяха останали отделни цветни керамични плочки. В единия й край имаше ниска врата, покрита с изгнила кадифена драперия. Бинабик я натисна с рамо и тя веднага се отвори, сякаш я използваха често. Тролът надникна вътре и прошепна:

— Трябва да вземем свещи, за да запазим факлите във вързопите си за по-късно.

Мириамел се върна и извади две свещи от свещниците. Изпита известен срам, тъй като Домитис беше проявил любезност към тях, макар и по неговия си чудат начин, но прецени, че значимостта на целта им надвишава греха от кражбата, а щеше да е от полза и за епископа — може би един ден щеше дори да види любимата си катедрала реставрирана. Не можа да не се запита дали гарваните и тогава пак ще са тук. Надяваше се, че не.

Хванали по една свещ, Мириамел и Бинабик се спуснаха предпазливо по тясното стълбище. Стъпвалите векове наред по него човешки крака бяха издълбали в центъра на каменните стъпала нещо като улей. След последното стъпало влязоха в ниската катакомба и спряха да се огледат. В стените от двете им страни бяха издълбани ниши — във всички имаше каменни статуи, повечето с мантии и други църковни символи. Ако не се брояха статуите, тесните залички бяха съвсем пусти.

Бинабик посочи една галерия, в която като че ли почти не беше стъпвал човешки крак.

— Нататък, струва ми се.

Мириамел се обърна. По светлите измазани с хоросан стени нямаше никакви следи — там, изглежда, не лежаха никакви бъдещи светци. Тя пое дълбоко въздух и каза:

— Да вървим.