Деца от кръв и кости [bg]

Глава шестдесет и пета

Амари

Ще се получи.

В името на небесата, ще се получи.

Вкопчила съм се в тази малка надежда, докато двамата с Тзеин се промъкваме по уличките между ръждясалите сгради на Гомбе, криейки се в сенките и тъмнината.

Гомбе е град на желязо и леярни и фабриките му работят до късно през нощта. Построени от Споители преди Нападението, металните сгради се издигат и извиват в невъзможни форми.

За разлика от начина, по който са разделени класите в Лагос, Гомбе е разделен на четири части, като жилищните квартали са отделени от местата, където се произвежда желязото. През прашните прозорци се виждат божници, които се трудят.

— Чакай. — Тзеин ме дръпва назад, когато наблизо минава един патрул от въоръжени стражи. — Добре — прошепва той, когато отминават, но в очите му няма и следа от обичайната му решителност.

Ще се получи — повтарям си наум и ми се иска да можех да убедя и Тзеин. — Когато това приключи, Зели ще е в безопасност.

След време улиците с наблъскани една до друга фабрики преминават във високите железни куполи от централната част на града. Когато камбаните започват да бият, приключилите за деня работници се втурват около нас, всичките покрити с прах и изгаряния от метала. Следваме тълпата към музиката и барабаните, които ехтят в нощта. Мирисът на алкохол измества вонята на дима и пред нас се появяват няколко бара под малки ръждясали сводове.

— Той дали ще е тук? — питам аз, когато спираме пред една особено мърлява сграда, в която шумът е по-слаб от останалите.

— Най-вероятно. Миналата година, когато бях в Гомбе за Игрите на Ориша, Кеньон и отборът му ме водеха тук всяка вечер.

— Добре. — Успявам да се усмихна заради Тзеин. — Това е всичко, от което имаме нужда.

— Не бъди толкова сигурна. Дори и да го намерим, съмнявам се, че ще иска да ни помогне.

— Той е божник — стискам ръката на Тзеин. — Няма да има избор.

— Божниците рядко имат избор. — Тзеин чука с кокалчета по металната врата. — А когато имат, обикновено избират да се погрижат за себе си.

Преди да успея да отговоря, вратата се отваря съвсем малко. Сърдит глас излайва:

— Парола?

— Ло-иш.

— Тази е старата.

— О… — Тзеин замълчава, сякаш правилната дума може да се появи просто така, във въздуха. — Само тази знам.

— Паролата се променя на всяка четвърт луна, хлапе — свива рамене мъжът.