Деца от кръв и кости [bg]

— Какво й дадохте? — питам през зъби.

— Нещо, което да държи малката ни ларва будна — усмихва се баща ми. — Не може да изгуби съзнание, преди да сме получили това, което искаме.

Един от помощниците вади кама от колана си. Друг разкъсва дрехата на Зели, оголвайки гладката кожа на гърба й. Войникът вдига ножа сред пламъците от едната факла. Металът се загрява. До червено.

Баща ми пристъпва напред. Спазмите на Зели се засилват и стават толкова бурни, че се налага и другите двама помощници да я хванат.

— Възхищавам се на непокорството ти, дете. Впечатляващо е, че си стигнала толкова далече. Но не бих си вършил работата като крал, ако не ти припомня какво си.

Ножът се забива в кожата й с такава ярост, че болката й преминава през мен.

— Аааах! — От гърлото на Зели се изтръгва смразяващ кръвта писък, който се втурва през цялото ми тяло.

— Не! — извиквам аз и се втурвам напред, право към помощника.

Бутам единия от стражите, които държат Зели. Ритам другия в корема. Юмрукът ми се удря в онзи, който реже гърба й, но тогава баща ми извиква:

— Хванете го!

Веднага двама помощници ме хващат за ръцете. Целият свят пламва в бяло. Миризмата на изгоряла плът изпълва ноздрите ми.

— Знаех, че нямаш смелостта за това. — По някакъв начин разочарованието на баща ми успява да си пробие път през писъците на Зели. — Изведете го. Веднага! — нарежда той.

По-скоро усещам заповедта му, отколкото я чувам. Въпреки че се боря да се придвижа напред, те ме бутат назад. А писъците на Зели стават все по-силни. Тя се отдалечава все повече и повече. Риданията и писъците й отекват в металните стени. Когато опърлената й плът се охлажда, различавам формата на буквата Л.

А когато Зели започва едва-едва да си поема въздух, помощникът започва буквата А.

— Не!

Изхвърлят ме в коридора. Затръшват вратата.

Започвам да удрям толкова силно, че кокалчетата ми се разраняват, но никой не излиза.

Мисли! Удрям главата си във вратата и кръвта бумти в ушите ми, докато писъците й се засилват. Не мога да вляза вътре. Трябва да я измъкна навън.

Втурвам се по коридора, но разстоянието с нищо не намалява болката. Докато се препъвам, виждам загрижени лица.

Мърдат устни.

Говорят.

Не мога да ги чуя заради писъците на Зели. Те кънтят през вратата. А още по-силно кънтят в главата ми.

Втурвам се в най-близката тоалетна и затръшвам вратата. Успявам някак да пусна резето. Усещам, че вече са започнали Р-то и извивката му се врязва в гърба ми.

Сграбчвам ръба на порцелановата мивка с разтреперани ръце. Всичко се излива от мен. Гърлото ми пари от стипчивия вкус на повръщано.

Светът започва да се върти около мен, яростен и побеснял. Едва успявам да не изгубя съзнание. Трябва да събера сили.

Трябва да измъкна Зели…