Зовът на барабана [bg]

— На гости, а, мадам? — попита сърдечно Макбет. — Значи сте само двамцата тук, самички, а? — Той извъртя очи и я огледа от глава до пети с нескрит интерес.

— О, не — каза Бриана със сериозна физиономия. Сгъна писмото на две и го напъха в джоба на джинсите си. — Чичо Ангъс е тук с нас, спи на горния етаж.

Роджър прехапа вътрешността на бузата си. Чичо Ангъс беше едно проядено от молци плюшено куче, остатък от детството му, изровен по време на разчистването на къщата. Очарована от него, Бриана беше изтупала карираното му боне и го разположи на леглото си в стаята за гости.

Пощальонът вдигна рошавите си вежди.

— О, ясно. И той ли е американец чичо ви Ангъс?

— Не, той е от Абърдийн. — Освен порозовялото връхче на носа ѝ, нищо в лицето ѝ не издаваше друго освен откровеност и невинност.

Пощальонът беше запленен.

— О, ама значи си имате и шотландци в семейството! Е, трябваше да се досетя, с тази коса. Хубаво, хубаво девойче, няма грешка. — Поклати възхитено глава и похотливото изражение бе заменено от псевдобащинско отношение, което Роджър сметна за само малко по-приемливо.

— Е, добре. — Роджър се прокашля многозначително. — Не искаме да ви откъсваме от работата ви, господин Макбет.

— О, няма проблем, никакъв — увери го пощальонът, като опъваше врат да зърне за последно Бриана, преди да се обърне. — Трудещият се умора няма, нали, скъпа?

— Луд умора няма — поправи го Роджър натъртено и отвори вратата. — Приятен ден, господин Макбет.

Макбет го погледна, на лицето му пак се бе появила сянка на похотлива усмивка.

— Ами хубав ден и на вас, господин Уейкфийлд. — Наведе се, смуши го с лакът в ребрата и прошепна дрезгаво: — И още по-хубава нощ, ако чичото спи дълбоко!