Зовът на барабана [bg]

Бриана взе още една книга, но не я остави веднага в кашона.

— Значи домът ти вече няма да е твой — каза бавно. — Това не ми се струва правилно… макар да се радвам, че Фиона ще го вземе.

Роджър сви рамене.

— Не смятах да се установя в Инвърнес. Все пак това не е някакво фамилно имение. — Той махна с ръка към напукания балатум, към олющената боя и стария стъклен плафон на тавана. — Не можеш да го повериш на Националния тръст и да взимаш по два паунда от хората, за да го разгледат.

Тя се усмихна и продължи да подрежда. Изглеждаше замислена обаче, между гъстите ѝ червени вежди имаше лека бръчка. Накрая остави и последната книга в кашона, протегна се и въздъхна.

— Преподобния е имал почти толкова много книги, колкото родителите ми — каза тя. — Освен медицинските книги на мама и историческите на татко, има още много, с които да запълниш цяла библиотека. Вероятно ще ми отнеме шест месеца да ги подредя, когато се прибе… когато се върна. — Прехапа леко устна и се обърна да вземе ролка тиксо, после я зачопли с нокът. — Казах на агента по недвижими имоти, че може да пусне къщата за продажба през лятото.

— Това ли те безпокои? — попита той бавно, като се взираше в лицето ѝ. — Мислиш как ще се разделиш с къщата, в която си израснала — ще се разделиш завинаги с дома си?

Тя сви леко едното си рамо, още се взираше в тиксото.

— Е, да, може и така да се каже — продължи тя. — Но не е толкова зле. Мама се е погрижила за всичко. Намерила е наемател и е отдала къщата под наем за една година, затова ще имам време да реша какво да правя, без да се тревожа, че къщата стои празна. Глупаво е да я задържа; твърде голяма е да живея сама там.

— Може да се омъжиш — каза той, без да се замисли.

— Да, сигурно — рече тя. Погледна го странично и ъгълчето на устата ѝ потрепна, вероятно от веселие. — Някой ден. Но ако съпругът ми не иска да живее в Бостън?

Внезапно му хрумна, че вероятно притеснението ѝ, че той ще изгуби имението, се дължи на факта, че е искала да живее тук.

— Искаш ли деца? — попита той. Не беше смятал да я пита това, но ужасно се надяваше да иска.

Тя се сепна за миг, после се засмя.

— Единствените деца обикновено искат големи семейства, нали?

— Не знам — каза той. — Но аз искам. — Наведе се през кашоните и внезапно я целуна.

— И аз — отвърна тя. Очите ѝ се скосиха, когато се усмихна. Не извърна поглед, но леката розовина я накара да заприлича на праскова.

Той искаше деца, да. Точно в момента много искаше да направи онова, което водеше до появата на деца.

— Но може би първо ще трябва да довършим тук?

— Какво? — Смисълът на думите ѝ достигна само смътно до него. — О, да. Да, май ще трябва.

Наведе се и я целуна отново, този път бавно. Тя имаше най-прекрасната уста — широка и с пълни устни, почти твърде широка за лицето ѝ, но не съвсем.

Той я прегърна през кръста и прокара другата си ръка в копринената ѝ коса. Тилът ѝ беше гладък и топъл под дланта му; той го обгърна и тя потрепери леко, устата ѝ се отвори в знак на приемане, от който му се прииска да я вдигне, да я отнесе до чергата пред огнището и…