![Градината на Рама [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/8/2/gradinata-na-rama-bg-download.jpg)
Градината на Рама [bg]
- Автор: Ли Джентри, Кларк Артур Чарльз
- Серия: Рама (bg) #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Калпазанов
- ISBN: 954-17-00
- Переводчик: Надежда Гаврилова
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Градината на Рама [bg]». Краткое содержание книги:
Въображението на Ели я отнесе от разказа на Епонин и тя си представи колко забавно трябва да е било по време на спасителната мисия на Бенита. Бенита управлявала космическия кораб ръчно, без пряка връзка, която да ръководи операцията от Земята, и рискувала живота си, за да спаси други хора. Възможно ли е да съществува по-голяма себеотдайност по отношение на представителите на твоя вид?
Докато си мислеше за самопожертвователността на Бенита Гарсия, пред очите на Ели изплува образът на майка й. Последва серия от картини, свързани с Никол. Най-напред Ели видя майка си облечена в съдийската роба да говори пред Сената. После Никол, която масажира врата на баща й в кабинета му късно през нощта; Никол, която търпеливо обучава Бенджи ден след ден, която кара колело заедно с Патрик към тенис игрището в парка или казва на Линк какво да приготви за вечеря. В последната картина Никол седеше край леглото на Ели и й отговаряше на въпроси за живота и любовта. Моята майка е моята героиня — неочаквано осъзна тя. — И тя е себеотрицателна като Бенита Гарсия.
— … Представете си, ако можете, едно младо мексиканско момиче на шестнадесет години, което си е дошло у дома от пансиона и бавно се изкачва нагоре по стръмните стъпала на пирамидата на Заклинателя в Уксмал. Утринта е топла, защото е пролет. Под нея игуаните играят между скалите и руините…
Епонин кимна към Ели. Беше дошло време за стихотворението. Тя се изправи и започна да рецитира: Ти всичко си видял, древни змейо: и радостите, и сълзите ни, и сърцата ни, изпълнени с мечти, но и с ужасяващи желания. Нима и майката на моята майка индианка не е седяла на тези стъпала? Преди хиляди години тук тя е разказвала за силни страсти, които не е пожелала и не е могла да сподели с никой друг.
Нощем се взирам в звездите. Осмелявам се да видя себе си сред тях. Сърцето ми кръжи над пирамидите, витае над всемирните възможности.
Когато Ели свърши, бузите й блестяха от стеклите се сълзи. Учителката и нейните съученици вероятно си мислеха, че е дълбоко развълнувана от стихотворението и от експозето за Бенита Гарсия. Нямаше как да разберат, че Ели току-що бе преживяла емоционално прозрение, че току-що тя бе открила колко дълбоко обича и уважава майка си.
Беше последната седмица от репетициите на училищната пиеса. Епонин бе избрала една стара творба „В очакване на Годо“, написана от нобелиста от двадесети век Самуел Бекет. Темата й бе много подходяща за живота в Ню Идън. Двамата главни герои (Ели Уейкфийлд и. Педро Мартинес — красиво осемнадесетгодишно момче, едно от „опасните“ хлапета, прибавени към състава на колонистите в последните месеци преди излитането) бяха облечени от главата до петите в дрипи.
Епонин не би съумяла да постави пиесата без хуманоидите Кавабата. Биотите проектираха и създадоха декорите, костюмите, насочваха светлините и дори провеждаха репетициите, когато тя не можеше да присъства. Училището разполагаше общо с четири Кавабата и през шестте седмици, които предхождаха представлението, трима от тях бяха на подчинение на Епонин.
— Чудесно — извика Епонин и се приближи към учениците си на сцената. — Да кажем, че сме приключили за днес.
— Госпожице Уейкфийлд — обади се Кавабата номер 052, — на три места репликите ви не бяха точни. Там, където речта ви започва…
— Утре ще й кажеш — прекъсна го Епонин и го отпрати с внимателен жест на ръката. — Тогава то ще й говори повече — тя се извърна с лице към малкия състав. — Има ли въпроси?
— Знам, че сме разговаряли за това и преди, госпожице Епонин — обади се колебливо Педро Мартинес, — но много ще ми помогнете, ако го обсъдим отново. Вие ни казахте, че Годо не е личност, че той или то всъщност е една идея, или измислица… че ние всички очакваме нещо… Съжалявам, но ми е трудно да проумея точно какво…
— Цялата пиеса на практика е едно обсъждане колко абсурден е животът — отвърна Епонин след няколко секунди. — Ние се смеем, защото виждаме себе си в тези скитници на сцената; смеем се, защото, когато те заговорят, ние чуваме своите думи. Това, което Бекет е доловил, е копнежът в човешкия дух. Който и да е той, Годо ще оправи всичко. Някак си той ще промени живота ни и ще ни направи щастливи.