Градината на Рама [bg]

Скептицизмът в гласа й бе очевиден.

— И ти ли, Мерилин! — възкликна Ричард. — Какво ви става на всички? Нима мислиш, че Никол, аз и децата сме съчинили всичките тези истории?

— Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства — отвърна тя.

Ричард поклати глава. Понечи да възрази на Мерилин, но си даде сметка, че има да върши по-важна работа. Възпитано довърши разговора, като се ограничи в рамките на колегиалните отношения, а след няколко минути се отправи назад към контролния център, където го чакаха айнщайновците.

Най-хубавото в работата на хуманоидите Айнщайн бе, че Ричард можеше мигновено да изпробва различни варианти. Всеки път, когато му хрумнеше нещо, можеше да го изложи пред някой от биотите и да бъде сигурен, че то ще бъде изпълнено точно. Самите айнщайновци никога не предлагаха нов метод; в замяна на това притежаваха съвършена памет и често напомняха на Ричард, ако някоя от идеите му наподобява друга, по-ранна, която се е провалила.

Всички други инженери от колонията, които се бяха заели да модифицират алгоритъма за времето, най-напред се опитаха да разберат как работи чуждоземният суперкомпютър, разположен в средата на контролния център. Това беше основната им грешка. Ричард, който предварително беше наясно, че вътрешните операции на този суперкомпютър не се различават много от вълшебството, се концентрира върху изолирането и идентифицирането на изходните сигнали, които излъчваше този огромен процесор. В края на краищата, разсъждаваше той, основната структура на процеса трябва да е проста. Някакъв набор от величини определя във всеки един момент климатичните условия вътре в Ню Идън. Чуждоземните алгоритми трябва да използват данните за тези величини, за да изработят и изпратят команди към огромните цилиндрични конструкции, в които се осъществяват действителните физически процеси, довеждащи до промяна на атмосферата вътре в градчетата.

Не му отне много време да изработи обща функционална диаграма на процеса. Поради отсъствие на пряк електрически контакт между Контролния център и цилиндричните конструкции, беше очевидно, че между двата обекта съществува електромагнитна връзка. Но от какъв тип? Когато сканира спектъра, за да разбере в коя част на вълновия диапазон се осъществява връзката, Ричард откри множество потенциално възможни сигнали.

Анализът и тълкуването на тези сигнали беше като да търсиш игла в купа сено. С помощта на хуманоидите Айнщайн накрая Ричард успя да определи, че най-честото излъчване е в зоната на късите вълни. Цяла седмица той и роботите каталогизираха обмяната на микровълнови сигнали, като същевременно разглеждаха климатичните условия в Ню Идън. Опитваха се да се спрат върху специфичен набор параметри, модулиращи силата на отговора от страна на цилиндрите. През същата тази седмица Ричард изпита и пусна в действие един преносим микровълнов предавател, който той и роботите бяха изработили съвместно. Целта му бе да създаде команден сигнал, който да има характеристиките на този, който идва от командния център.