Градината на Рама [bg]

Епонин се взираше в мигащата червена светлина. — Изобщо ли не го вълнува това, че не пътуваме към Сириус и Орбиталния възел, а в съвсем друга посока?

Ели сви рамене.

— Не мисля… Не го обсъждаме много-много… Веднъж ми каза, че така или иначе никой от нас не е в състояние да проумее какво вършат извънземните.

Епонин огледа площада.

— Виж всички тези хора, забързани нанякъде. Повечето от тях никога не се спират да видят къде сме… А аз проверявам нашето местоположение поне веднъж седмично. — Внезапно стана много сериозна. — Откакто ми поставиха диагнозата, че съм РВ-41 положителна, изпитвам непреодолима нужда да знам точно къде се намирам във Вселената… Питам се дали това не е част от страха, че умирам.

След дълго мълчание Епонин обгърна раменете на Ели.

— Питала ли си някога Орела за смъртта?

— Не — отвърна тихо Ели. — Но когато напуснахме Орбиталния възел, аз бях само на четири години. Сигурно не съм имала представа за смъртта.

— Когато бях дете и аз разсъждавах по детски… — рече на себе си Епонин. Тя се разсмя. — Тогава ЗА КАКВО си говорила с Орела?

— Не си спомням съвсем точно. Патрик ми е разказвал, че Орелът особено много обичал да ни гледа как си играем с играчките.

— Наистина ли? Това е учудващо. От описанията на майка ти останах с впечатление, че Орелът е твърде сериозен, за да се интересува от игра.

— Все още го виждам ясно в спомените си, макар че съм била толкова малка. Но не си спомням гласа му.

— Сънувала ли си го някога? — запита няколко секунди по-късно Епонин.

— О, да, много пъти. Веднъж седеше на върха на огромно дърво и ме гледаше през облаците.

Епонин се разсмя отново. После припряно погледна часовника си.

— Имам час при лекаря и ще закъснея. Ти кога трябва да си в болницата?

— В седем.

— Тогава е по-добре да тръгваме.

Когато Епонин се появи в приемната на доктор Търнър за редовния преглед, който й правеха на всеки две седмици, дежурната Тиасо я заведе в лабораторията, взе й кръв и урина и после я покани да седне. Хуманоидът осведоми Епонин, че докторът „ще дойде ей сегичка“.

В чакалнята се намираше и един катранено черен мъж с проницателен поглед и приятелска усмивка.

— Здравей — поздрави той, когато очите им се срещнаха. — Казвам се Амаду Диаба и съм аптекар.

Епонин също се представи, като през това време си мислеше къде ли е срещала този човек.