Мозайка от убийства [bg]

Беше ми по-лесно да отговоря на втория въпрос.

— С Марк Редмънд — казах аз.

— Продуцентът?

— Да. Знаеш ли, че е бил тук през почивните дни, когато е умрял Алан?

— Защо?

— Алан е искал да говори с него за телевизионния сериал, който ще се казва „Приключенията на Атикус“. Редмънд ми каза, че Алан му е създавал проблеми.

— Не разбирам, Сюзан. Защо толкова искаше да говориш с него? И защо се държа толкова нападателно с викария току-що? Ти едва ли не го подложи на разпит. Какво точно става с теб?

Нямах друг избор, освен да му кажа истината. Дори не знаех защо не съм го направила по-рано. Така че му разказах всичко: за посещението си при Клеър Дженкинс, за писмото на Алан, за частния клуб при „Айви“ — всичко. Чарлс ме изслуша мълчаливо и аз неволно започнах да си мисля, че колкото повече говоря, толкова по-абсурдно зазвучават думите ми. Той не вярваше на онова, което му казвах — и сега, когато го чувах изказано гласно, вече и аз не бях толкова сигурна. Най-малкото, не разполагах с почти никакви доказателства за думите си — или дори съвсем никакви. Марк Редмънд беше останал две вечери в някакъв хотел. Нима това го превръщаше в заподозрян? Идеята на един сервитьор беше открадната. Нима това беше достатъчна причина той да отиде чак в Съфолк, за да си отмъсти? Алан Конуей беше страдал от неизлечимо заболяване и това си оставаше неоспорим факт. И най-сетне, защо някой би поискал да убие човек, който и без това ще умре?

Когато приключих със своя разказ, Чарлс поклати глава.

— Писател, който пише за убийства, да е станал жертва на убийство — каза той. — Наистина ли говориш сериозно, Сюзан?

— Да, Чарлс — отговорих му аз. — Смятам, че говоря сериозно.

— Казала ли си за това на някой друг? Обаждала ли си се в полицията?

— Защо питаш?

— По две причини. Първо, защото не искам да виждам как се излагаш. И второ, защото в интерес на истината ми се струва, че може да създадеш допълнителни неприятности на издателството.

— Чарлс… започнах аз.

Но точно в този момент се разнесе звън от вилица по чаша и всички в залата притихнаха. Огледах се. Джеймс Тейлър беше застанал на стълбището, което водеше нагоре към хотелските стаи, а до него стоеше Саджид Кан. Джеймс беше поне с десет години по-млад от всички останали в залата и нямаше как да изглежда по-неуместно, дори да беше положил специални усилия за това.

— Дами и господа започна той. — Саджид ме помоли да кажа няколко думи… и аз искам на първо място да му благодаря, че се погрижи за организацията в днешния ден. Както повечето от вас знаят, аз съвсем доскоро бях партньор в живота на Алан — и искам да кажа, че изпитвах голяма привързаност към него и той много ще ми липсва. Много от вас ме попитаха какво ще правя сега, така че вече мога да ви отговоря — сега, когато него го няма, аз няма да остана да живея във Фрамлингам, въпреки че винаги съм бил много щастлив тук. В действителност, ако някой от вас се интересува, имението „Аби Грейндж“ ще бъде обявено за продан. Така или иначе, искам да благодаря на всички ви за това, че дойдохте. Опасявам се, че никога не съм обичал да ходя на погребения, но както ви казах, радвам се на тази възможност да ви видя на едно място и да ви пожелая всичко хубаво, преди да се сбогуваме. И най-вече да се сбогувам с Алан. Знам, че това означаваше много за него — да бъде погребан точно в църквата „Сейнт Майкъл“ — и не се съмнявам, че много хора ще идват тук, за да го посещават хора, които са обичали книгите му. Вземете си още ядене и пиене, моля ви. И още веднъж ви благодаря.