Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Днес нещата са други — каза той. — Изискванията на еволюцията не са еднакви за мъжете и жените. А при свободните се бе установила взаимна зависимост. Тя благоприятстваше равенството тук, където въпросите за оцеляването придобиват първостепенна важност.

— Защо ме доведе в пустинята? — попита тя.

— Погледни назад — рече той.

Усети я как се обръща. После чу следващия й въпрос:

— Какво трябва да видя?

— Оставили ли сме следи? Можеш ли да прецениш откъде сме минали?

— Духа слаб вятър.

— Заличил ли е дирите ни?

— Да… Предполагам.

— Пустинята ни е сътворила и каквито сме били и каквито сме сега — каза той. — Тя е истинският музей на всички наши традиции. Нито една от тях не е безвъзвратно загубена.

Зърна на южния хоризонт пресичаща го гхибли — малка пясъчна буря. Забеляза тесните ивици прах и пясък, движещи се пред нея. Сиона също я бе видяла.

— Защо не искаш да ми кажеш с каква цел ме доведе тук? — попита тя с неприкрито тревожен глас.

— Вече ти казах.

— Не си!

— Сиона, знаеш ли колко се отдалечихме от Цитаделата?

Тя се замисли и каза:

— Може би трийсет километра? Или двайсет?

— Повече са — отвърна той. — В моята земя мога да се движа много бързо. Не усети ли вятъра в лицето си?

— Да. — Беше сигурен, че се е начумерила: — Защо питаш мен колко сме се отдалечили?

— Слез и застани така, че да те виждам.

— Защо?

Добре — помисли той. — Тя предполага, че ще я оставя сама, като се отдалеча бързо, за да не може да ме последва.

— Ела долу и ще ти обясня — повтори Лито.

Сиона се плъзна от гърба му, заобиколи го и застана така, че да го гледа в лицето.

— Бързо минава времето, когато сетивата ти не могат да поемат всичко наоколо — каза той. — Почти четири часа сме навън. Изминахме около шейсет километра.

— Защо това е толкова важно?

— Монео е сложил суха храна в големия джоб на дрехата ти. Хапни малко и ще ти обясня.

Тя намери в пришитата торбичка кубче изсушена храна и го задъвка, без да сваля погледа си от него. Оказа се оригинална смес на старите свободни с лек привкус на мелиндж.

— Почувства част от миналото си — каза той. — А сега трябва да придобиеш чувствителност и към бъдещето, наречено Златната Пътека.

Тя преглътна и отсече:

— Не вярвам в златната ти пътека.

— Ако е речено да останеш жива, ще повярваш.

— Значи, това бил теста ти, а? Повярвай във Великия Бог Лито или умираш!

— Нищо не те принуждава да вярваш в мен. Искам да имаш вяра в себе си.

— Тогава защо е важно да знам колко път сме изминали?

— За да разбереш колко още ти остава.

Тя отри с ръка бузата си и започна:

— Не намирам…

— Мястото, където си застанала — прекъсна я той, — е самият център на безкрая. Огледай се около себе си, за да вникнеш в смисъла му.

Тя погледна към пустинната пустош — вляво и вдясно.