Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

През последните дни от времето, прекарано в пустинята, често бе посещаван от тая мисъл. Погледна нагоре. Небето беше безоблачно и наситено синьо — непознато от някогашните дни на Дюн.

Какво беше пустиня без безоблачно небе? И много жалко, че то вече нямаше онази своя специфична сребриста отсенка, привнесена от безкрайните пясъци.

За днешното небе грижа бяха поели иксиански спътници, макар и невинаги с желаната от самия него прецизност. Защото тя беше машинна фантазия, която понякога се използваше неуверено от ръката на човешки същества. Въпреки това спътниците си вършеха работата достатъчно добре, осигурявайки утринното спокойствие на пустинята. Той го вдъхна дълбоко в човешките си бели дробове и се заслуша в приближаващата Сиона. Жената спря. Най-вероятно се възхищаваше на гледката.

Лито чувстваше въображението си като вълшебник, подредил физически сцената за течащия миг. Получи почти материално усещане за метеорологичните спътници — фино изработени уреди, които изпълняваха музиката за танца на стоплящи се и изстиващи въздушни маси и постоянно регулираха мощните отвесни и хоризонтални течения. Забавно му беше да си припомни опасенията на иксианците, че той ще използва сложната техника за нов вид хидравличен деспотизъм — задържайки влагата на онези, които не зачитаха своя владетел, и наказвайки други с бесни бури. Колко изненадани бяха, когато разбраха, че са сбъркали!

Държа нещата в ръцете си с по-фини средства.

Тръгна бавно и спокойно, сякаш плаваше по повърхността на пясъка, докато се спускаше от върховете на дюните, без да погледне нито веднъж назад към почти невидимия вече шип на кулата, защото знаеше, че точно сега той напълно изчезва в омарата на дневната жега.

Сиона го следваше с нетипична за нея хрисимост. Съмнението бе изиграло ролята си. Беше прочела откраднатите Дневници. Вслушвала се бе в съветите и предупрежденията на баща си. Затова не знаеше какво да мисли.

— В какво се състои изпитанието? — бе попитала тя Монео. — Какво ще прави той с мен?

— Всеки път е различно.

— Теб на какво изпитание те подложи?

— Няма значение. Само ще те объркам, ако ти разкажа за своя опит.

Лито тайно бе слушал как Монео подготвя дъщеря си, демонстрирайки й начина на обличане на истински влагосъхраняващ костюм с черна роба отгоре и после сръчно бе регулирал въздушните помпи. Не, Монео не беше забравил.

Когато коленичи, за да прогони ботушите, икономът бе погледнал строго към нея:

— Червея ще дойде. Само толкова мога да ти кажа. Ще трябва да намериш начин за оцеляване в негово присъствие.

После се беше изправил, за да й обясни функциите на влагосъхраняващия костюм, който рециклираше собствената влажност и секретите на тялото. Накара я да извади тръбичката от единия от джобните резервоари и да поеме течност от нея, след което да я върне на място и да уплътни всичко както трябва.