Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Айла погледна към Джондалар и онова, което видя, потвърди очакванията и. Беше ядосан. Ръцете му бяха свити в юмруци, а слепоочията му пулсираха. Тя бързо извърна поглед. Сега по-добре разбираше гнева му, съзнавайки, че той е израз на страха му — страх да не я загуби, да не бъде отхвърлен — но въпреки това изпита известно раздразнение от реакцията му. Не беше се подхлъзнала нарочно и бе благодарна, че Ранек се бе оказал там, за да я хване. Отново се изчерви при спомена за усещането, което дългата му прегръдка бе предизвикала у нея. И то не бе подвластно на желанията и.
— Хайде, Айла — подкани я Диджи. — Талут каза, че това е достатъчно, а и сауните вече са се сгорещили. Хайде да отидем да изчистим тази кал и да се приготвим за празненството. Нали ти си виновницата за него.
Двете млади жени влязоха в землянката през новата пристройка. Когато стигнаха до Огнището на Мамута, Айла изведнъж се обърна към другата млада жена:
— Диджи, какво е сауна?
— Никога ли не си била в сауна?
— Не — поклати глава Айла.
— Ще видиш, че много ще ти хареса! Можеш да свалиш тези кални дрехи в Огнището на Зубъра. Жените обикновено използват задната сауна. Мъжете предпочитат тази — посочи Диджи един сводест вход непосредствено след леглото на Манув, докато минаваха през Огнището на Северния елен и навлизаха в Огнището на Жерава.
— Не е ли складово помещение?
— Да не би да мислиш, че всички странични стаи се използват за хранилища? Предполагам, че не е имало как да разбереш. Вече до такава степен те чувстваме като част от нас, че почти сме забравили, че си тук отскоро. — Диджи спря и се обърна, за да погледне Айла. — Радвам се, че ще бъдеш една от нас. Мисля, че си била предопределена за това.
— И аз се радвам — усмихна се Айла свенливо. — Радвам се и че ти си тук, Диджи. Хубаво е да познавам жена… млада… като мен.
— Знам — отвърна на усмивката и Диджи. — Само ми се ще да беше дошла по-рано. Когато лятото свърши, аз ще замина. А почти не ми се иска. Добре би било да съм водачка на мой собствен бивак, като майка ми, но тя ще ми липсва, а също и ти, и всички.
— Колко далеч заминаваш?
— Не знам. Още не сме решили — отвърна Диджи.
— Защо да заминаваш надалеч? Защо не построите нова землянка наблизо? — попита Айла.
— Не знам. Повечето хора не го правят, но предполагам, че аз бих могла. Не бях се сетила за това — призна Диджи озадачена и изненадана. Сетне, когато стигнаха до последното огнище на землянката, тя добави — Свали тези мръсни дрехи и просто ги остави там на купчинка.
Диджи и Айла се освободиха от мръсните си одежди. Айла усещаше топлината, която проникваше иззад завеса от червена кожа, спускаща се от твърде нисък сводест вход от бивни на мамути в най-отдалечената задна стена на постройката. Диджи се наведе и влезе първа. Айла я последва, но преди да влезе, докато още държеше отметнатата завеса, тя спря за миг и се опита да види какво става вътре.
— Влез бързо и пусни завесата! Ще избяга топлото! — обади се един глас от изпълненото с пара, слабо осветено и донякъде задимено помещение.
Тя бързо се отмести и пусна завесата зад себе си, но вместо студ, усети топлина, която я нападна от всички страни. Диджи я поведе надолу по грубо стълбище от мамутски кости, изградено покрай стена от пръст и спускащо се в яма, дълбока около три фута, Айла стъпи на дъното върху под, покрит с някаква мека кожа, прегъната на няколко ката и потъваща под краката, изчака очите и да се нагодят към сумрака и се огледа. Изкопаната площ бе с ширина около шест фута и дължина десет фута. Състоеше се от две съединени кръгли отделения, всяко с нисък, куполовиден таван — както беше застанала, само на 8–10 сантиметра от главата и. По пода на по-голямото отделение бяха разхвърляни горещи костни въглища, които блестяха ярко. Двете млади жени прекосиха малкото помещение, за да се присъединят към останалите и Айла видя, че стените бяха покрити с щавени кожи, а подът на по-голямото отделение бе обсипан с кости от мамути, внимателно подредени на разстояние една от друга. Така те можеха да се движат над горящите въглени. По-късно, когато поливаха пода с вода, за да се образува пара или за да се измият, се отцеждаше в пръстта под костите, благодарение на които краката им оставаха над калта: В огнището, разположено в центъра, бяха струпани още въглени. Те не само отделяха топлина, но бяха и единственият източник на светлина, ако не се смята контура от оцеждащите се през покрития димоотвод слънчеви лъчи. Около огнището голи жени бяха насядали върху импровизирани пейки от плоски кости, поставени напреко на кост-подпори, също от мамути. Покрай стената бяха наредени контейнери с вода. В големи, здрави, плътно изплетени кошници имаше студена вода, а от стомасите на огромни животни, закачени на стойки от рога, излизаше пара. С помощта на две плоски кости някой измъкна от огъня нажежен до червено камък и го пусна в един от пълните с вода стомаси. Издигна се облак пара с аромат на бор и забули цялата стая.