Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Помни какво съм те учил, Рен. Помни коя си.
Това, което можеше да си спомни в момента, беше изражението в очите на Гавилан Елеседил, когато му предаваше жезъла Рухк. Тя срещна открития поглед на Гарт. Видяното в очите му смири нейния гняв.
— Ние ще чакаме до сутринта — съгласи се неохотно тя, кимайки с глава.
Тогава Рен остана на пост, докато другите легнаха да спят. От гняв и отчаяние беше забравила колко е изтощена. Рен не можеше да спи, чувствайки се така неспокойна. Мисли и емоции препускаха в съзнанието й в безпорядък. Тя седеше сама с гръб към група скали, докато мъжете спяха свити на кълбо на около дузина фута. Стреса се бе сгушила в края на клиринга и не можеше да се определи дали спи или не. Рен се взираше в мрака и милваше разсеяно Фавн, а мислите й бяха по-черни от нощта.
Гавилан. Той беше толкова чаровен, толкова любезен при първата им среща. Тя го харесваше — а може би изпитваше нещо повече към него. Рен кроеше планове за тях, но дори сега не бе готова да си го признае. Той беше обещал да й бъде приятел, да се грижи за нея, да отговори доколкото може на зададените от нея въпроси и да бъде на разположение, когато тя се нуждае от него. Той беше обещал толкова много. Вероятно би изпълнил тези обещания, ако не бяха принудени да излязат извън защитата на Преградата. Защото тя ясно усети слабостта на Гавилан. Той не беше достатъчно силен за условията извън стените на Арборлон. Промените в него проличаха почти веднага. Неговият чар беше избледнял, обзе го безпокойство, после нервност и накрая страх. Той беше загубил единствения свят, който някога беше познавал и бе оставен гол и незащитен в един кошмар наяве. Гавилан беше толкова смел, колкото можеше, но беше лишен от всичко, което знаеше и на което разчиташе. Когато кралицата умря и Жезълът беше поверен на Рен, това просто му дойде твърде много. Той беше считал себе си за логичен наследник на кралицата и все още вярваше, че със силата на елфовата магия ще може да постигне всичко. Свикнал бе с тази идея, превърнал я бе в своя кауза. Гавилан беше убеден, че ще може да спаси елфите, че е предопределен от съдбата да го стори, че магията щеше да му помогне.
Позволи ми да владея Жезъла, Рен — сякаш все още го чуваше да я моли. И тя от глупост беше му го дала.
Очите й се напълниха със сълзи. Той вероятно е изпаднал в паника, мислеше Рен. Може би е решил, че е загинала, че те всичките са измрели и той е останал сам. Опитал се е да си тръгне, а Дал го е спрял, казвайки му да почака, подценявайки големината на неговия страх, на неговата лудост. Той може да е чул издаваните от дракулите звуци, шепота и примамките. Те може да са го подлудили. Тогава той е убил Дал, защото…
Не! Рен плачеше без да може да спре. Тя се разяри, че се опитва да намери извинения за него. Но така болеше да се признае истината, груба и неизбежна — че Гавилан беше слаб, че беше алчен, че намираше благовидна причина за недостойното си поведение, вместо да бъде разумен и че беше убил един мъж, останал тук да го защищава. Глупак! Такава лудост! Но глупостта и лудостта бяха навсякъде около тях, едно така обширно и непроходимо мочурище, като Мрака на Рая. Мороуиндъл поощряваше това, подпомагаше го във всеки от тях и за всеки имаше някаква граница на издръжливост, която, веднъж премината, сигнализираше за края на здравия разум. Гавилан беше преминал тази граница, вероятно не е можел да се опомни и сега беше изчезнал, беше се изгубил в мъглата. Дори ако го намереха, какво друго им оставаше?
Рен хапеше китката си, за да почувствува болка. Те трябваше да го намерят, разбира се, макар че той бе вече обречен. Трябваше да си възвърнат жезъла Рухк и Лодена или всичко, през което бяха минали, за да се махнат от Мороуиндъл и всички жертви — на баба й, на Бухала, на Еоуен и на елфите Ловци — щяха да се окажат напразни. Тази мисъл я изгаряше. Рен не можеше да я понася. Тя не биваше да допусне никакъв провал. Беше обещала на своята баба. Беше обещала на себе си. В това беше смисълът на нейното идване тук — да върне елфите обратно на Западната земя и да помогне за намирането на някакъв начин за ликвидиране на Шадуините. Поръчението на Аланон бе станало вече част от нея — призна си тя, побесняла от ярост. Да намери себе си и да открие истината. Тя бе сторила и двете, макар да не беше никак лесно. Нейният живот беше вече разбулен — миналото, настоящето и бъдещето и както и да ги чувствуваше, тя не можеше да позволи да й бъдат отнети без нейно съгласие.
Не ме е грижа какво ще ми коства това, заричаше се тя. Не ме е грижа!
Рен спеше, когато Трис я побутна по рамото и я събуди отново.