Елфите на Шанара

— Може да е бил някой демон — все пак излъга тя.

Суровото му лице се повдигна.

— Той беше добър мъж — каза тихо Трие. — Грижеше се за хората, помагаше им. Той обичаше кралицата. Може би един ден тя щеше да го провъзгласи за крал.

— Ако не бях аз.

Трис се извърна смутен.

— Не бих казал това. Ти си кралица. — Той отмести погледа си. — Баба ти нямаше да даде Жезъла на теб, ако не вярваше, че така е най-добре. Вместо това щеше да го даде на Гавилан. Може би виждаше в него нещо, което ние, останалите пропускахме. Ти имаш силата, от която се нуждае народът на елфите.

Рен се обърна към него.

— Аз не исках това, Трис. Не исках дори част от него.

— Така е. А и защо да го искаш? — попита той, усмихвайки се слабо.

— Аз просто исках да разбера коя съм.

Рен видя проблясък на отчаяние в тъмните му очи.

— Честно казано, не разбирам какво те доведе при нас — призна й той. — Само зная, че ти си тук и че си Кралица на Елфите. — Той задържа очите си върху нея. — Не ни изоставяй — каза тихо, настойчиво Трис. — Ние се нуждаем от теб.

Рен беше поразена от страстността на неговата молба.

— Не се безпокой, Трис — каза тя, поставяйки успокояващо ръката си върху неговата. — Обещавам, че няма да избягам. Никога.

После Рен го остави, отиде до мястото, където спеше Гарт и се сгуши до грамадния си приятел, нуждаейки се както от неговата топлина, така и от масивното му тяло, за да намери уют в тази нощ. Искаше да се върне в миналото, да се усети пак тъй защитена и в безопасност, както я караше да се чувства той и да улови отново безвъзвратно загубеното. Но понеже бе невъзможно, тя прие с готовност това, с което разполагаше и накрая заспа.

Призори Рен се събуди по-отпочинала, отколкото можеше да очаква. Бледа сива светлина се процеждаше през мъглата, а светът около тях беше спокоен и равнодушен, с дъх на гнило. Тътенът на Килешан беше далечен и слаб, но за пръв път, откакто бяха започнали пътуването си ехтеше постоянно, едно бавно натрупване на вибрации, което вещаеше по-страшни трусове. Рен знаеше, че сега времето тече по-бързо, че всеки час е преброен. Вулканичният огън започваше да се натрупва в сърцевината на острова за един последен пожар и когато той експлодираше, всичко щеше да бъде пометено.

Те незабавно потеглиха. Стреса вървеше начело, на крачка зад нея Гарт, следван от Рен с Фавн и накрая Трис. Сега Рен беше по-спокойна, по-малко объркана. Гавилан, разсъждаваше тя, нямаше къде да отиде. Той можеше да тича към брега в търсене на Тайгър Тай и Дух, но колко вероятно беше да намери верния път през Ин Джу? Той не беше следотърсач и нямаше никакъв опит в оцеляването сред пустошта. Сигурно беше вече обезумял от страх и отчаяние. Колко ли далеч би могъл да стигне? Вероятно се движеше в кръг, така че бързо щяха да го намерят.

Все пак подсъзнанието й рисуваше как той успява някак си да излезе от джунглата, да намери пътя до брега, да убеди Тайгър Тай, че всички други, са мъртви и да пренесе благополучно жезъла Рухк, изоставяйки ги. Тази възможност я вбесяваше, особено като осъзнаеше, че Гавилан в действителност изобщо не я мислеше за умряла и просто бе решил да тръгне по свой път, убеден в правотата на своята кауза и в предопределеността си да бъде крал. Неспособна да мисли повече по този въпрос, Рен грубо го зачеркна.