Елфите на Шанара

Започва се, помисли тя, когато тревожният поглед на Гарт срещна нейния.

Рен се питаше колко ли време им остава. Дори да си възвърнат жезъла, до брега имаше още два дни път. Щеше ли Тайгър Тай да ги чака там? Колко начесто беше обещал да идва? Един път в седмицата, не беше ли така? Ами ако трябваше да мине цяла седмица, преди той да се върне? Щеше ли да види отблясъка на вулкана и да почувствува дебнещата ги опасност? Или отдавна се беше отказал от своето бдение, убеден, че тя е претърпяла неуспех, че е умряла като всички други и че по-нататъшното търсене е безсмислено?

Рен поклати глава, упреквайки се строго. Не, Тайгър Тай не бе такъв. Според нея той бе достоен мъж. Той няма да се откаже, каза си тя. Поне докато все още има някаква надежда.

— Пххффттт! Скоро ще трябва да спрем — предупреди ги Стреса. — Хссстт. Да намерим подслон, преди да е станало още по-тъмно, преди Уистеронът да излезе на лов!

— Хайде да е малко по-нататък — предложи изпълнена с надежда Рен.

Те продължиха да вървят, но не можаха да открият Гавилан Елеседил. Неговата неравномерна следа се простираше пред тях, провираща се като червей напред в Ин Джу, една линия от прегънати и счупени стъбла и листа, изчезващи в сенките. Накрая спряха. Стреса намери подслон за тях в кухия дънер на един баниан, рухнал от старост и ерозия, един масивен ствол с входове през основата му и през една тясна пукнатина по-нагоре. Те блокираха по-големия вход и се разположиха да бдят при по-малкия. Нищо, с каквато и да е големина, не можеше да ги достигне. Беше тъмно и тясно в техния дървен ковчег и сухо като земя през зимата. Нощта се спусна и те започнаха да чуват събуждащите се ловци на джунглата, ревове, звуци от бавно преминаване и от плячката, — когато беше улавяна и убивана. Седяха, притиснали гръб към гръб, а Стреса бе се свила долу пред тях с бодли, насочени назад към слабата светлина. Те стояха подред на пост, дремейки, защото бяха твърде уморени, за да стоят будни и твърде неспокойни, за да спят. Фавн лежеше сгушен в ръцете на Рен, неподвижен като смъртта. Тя галеше нежно малкото създание, питайки се как то бе успяло да оцелее в един такъв свят. Рен си мислеше колко мрази Мороуиндъл. Той беше един крадец, отнел й всичко — животите на баба й и нейните приятели, прекрасната представа за елфите и тяхната история, любовта и привързаността, които беше открила към Гавилан и силата на волята, която мислеше, че никога няма да загуби. Последната загуба я безпокоеше най-много, страдаше за изчезналата убеденост в нейната самоличност и за увереността, че би могла сама да определя собствената си съдба. Толкова неща си бяха отишли, бяха погълнати от Мороуиндъл, този някогашен рай, превърнат в някакъв Шадуински кошмар. Рен се опита да си представи как ще живее извън острова и не успя. Тя не можеше да мисли какво ще настъпи след бягството от Мороуиндъл, защото то беше все още несигурно, все още една нерешена участ. Рен си спомняше как някога мислеше, че пътуването, предприето, за да намери Аланон и да говори с неговия дух, може да бъде началото на едно голямо приключение. Този спомен беше се превърнал в пепел.