Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Същото, както винаги — отвърна тя. — Няма да мърдаш. Те още не знаят за мен. Търсят само теб.
— Да, да, надявай се.
— Надявам се — каза с въздишка тя. — В края на краищата трябва да намеря някакъв начин да минем отвъд стените, да излезем от Тирс и да се доберем до място, където ще можем да научим какво се случило с Падишар и останалите.
Пар скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад.
— Чувствувам се безполезен — каза той.
— Понякога е по-полезно да се изчака, Пар.
— Не искам да излизаш сама.
— И аз не искам да те оставям тук сам — каза с усмивка тя. — Но засега нямаме друга възможност. Трябва да бъдем разумни.
Дамсон навлече своята пелерина, дрехата си на фокусник, защото тя продължаваше редовно да прави фокуси за децата на пазара, давайки си вид, че нищо не се е променило. Блед сноп светлина пронизваше мрака на коридорите, които ги бяха довели до тук. Тя му махна с ръка за довиждане, излезе на светло и изчезна.
Пар прекара времето до обед неспокойно, разхождайки се нагоре — надолу в тясното си убежище. Той се изкачи веднъж до горния край на стълбището, което водеше към улицата, опита бравата, затваряща тежката дървена врата и откри, че е добре заключена. Върна се назад през тунелите, които се разклоняваха от мазето на мелницата и откри, че всеки завършваше в някое складово помещение или килер, всичките отдавна опустели и изоставени. Когато стана пладне, той обядва с остатъците от вечерята, все още скрита в раницата на Дамсон, после се изтегна на леглото, за да подремне и заспа дълбоко. Когато най-сетне се събуди, светлината беше отслабнала и денят преминаваше бързо в здрач. Той полежа известно време, мигайки сънено и после установи, че Дамсон не беше се върнала. Нямаше я почти десет часа. Пар бързо стана, разтревожен от мисълта, че тя би трябвало отдавна да се е върнала. Възможно бе да е идвала и да е излязла пак, но едва ли. Тя щеше да го събуди. Той сам щеше да се събуди. Пар се намръщи и започна неспокойно да се върти насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули, чудейки се какво да прави.
Въпреки тревогата си усети глад, реши да хапне нещо и изяде останалото сирене и хляба. В затворения със запушалка мях имаше малко бира, но тя имаше дъх на застояло и беше топла. Къде беше Дамсон?
Пар Омсфорд знаеше рисковете още от самото начало, опасностите, с които тя се сблъскваше всеки път, когато го оставяше и отиваше в града. Ако Къртът беше заловен, те щяха да го накарат да проговори. Ако безопасните скривалища бяха изложени на риск, тогава същото се отнасяше и за нея. Ако Падишар беше заловен, не бяха останали никакви тайни. Пар знаеше рисковете и беше си казал, че ги е приел. Но приемайки за пръв път, откакто беше избягал от каналите, че най-лошото се е случило, той откри, че всъщност не е подготвен за него. Той откри, че е ужасен. Дамсон. Ако беше й се случило нещо…
Един стържещ звук привлече вниманието му и той не довърши мисълта си. Пар скочи на крака, после се огледа наоколо, търсейки източника на звука. Идваше някъде зад него, при горната част на стълбите, при вратата, която водеше към улицата. Някой си играеше с бравата. Отначало помисли, че може да е Дамсон, принудена по някаква причина да влезе от задната страна. Но Дамсон нямаше ключ. А звукът, който чуваше, беше от ключ, стържещ в ключалката. Въртенето продължи, завършвайки с остро изщракване. Вратата бе отключена.
Пар се пресегна за Меча на Шанара и го пристегна на гърба си. Явно не беше Дамсон. Той грабна раницата, възнамерявайки да прикрие всякаква следа от пребиваването си там. Но отпечатъци от неговите ботуши имаше навсякъде, креватът беше в безпорядък, и по масичката имаше трохи от храна. Освен това не разполагаше с никакво време. Неканеният гост беше стиснал дръжката и отваряше вратата.
Дневната светлина нахлу през отвора като кос бледосив сноп. Пар бързо отстъпи назад в тунелите. Той остави факлата. Повече не се нуждаеше от нея. Сутрешните изследвания му бяха дали ясна представа по кой път да върви дори при сумрак. Ботуши изтопуркаха тихо по дървените стъпала, твърде тежки и груби, за да бъдат на Дамсон.
Приведен, Пар тръгна безшумно по тунела. Който и да беше влязъл, щеше да разбере, че той е бил там, но нямаше да знае преди колко време. Щяха да го чакат да се върне, за да го хванат неподготвен. Него или Дамсон. Но Пар можеше да я изчака някъде до входа на старата мелница и да я предупреди. Дамсон никога нямаше да мине през задния вход при отключена врата. Мислите му летяха стремглаво, подтиквайки го да се движи тихо и бързо в тъмнината. Важното бе да не им позволи да го разкрият, да се измъкне до мазето и да излезе през вратата към улицата.