Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Призори станаха и потеглиха отново. Не си направиха труда да закусят, защото не бе останало нищо за ядене. Техните провизии бяха се изчерпили, а една част бяха изгубени или изоставени. Имаха още малко вода, но за не повече от един ден. Докато пътуваха през Ин Джу, те не можеха да намерят нищо, за да се подкрепят. Още една причина да побързат с прекосяването му.
Този ден търсенето им завърши почти преди да започне. След по-малко от час следите от Гавилан внезапно изчезнаха. Те изкачиха билото на едно дефиле, забавиха ход при предупредителното съскане на Стреса и спряха. Долу, сред изпочупените малки растения и изпотъпкана трева, където трябва да е имало луда борба, лежаха останки от паяжина на Уистерона.
Стреса се спусна полека в дефилето, подуши предпазливо наоколо и отново се изкачи горе. Тъмните умни очи се взряха в Рен.
— Хсссттт. Това е бил той, Рен Елеседил.
Рен затвори очи срещу ужасното видение, което предизвикаха думите на комбинираната котка.
— Преди колко време? — попита тя.
— Ссспптт. Не много отдавна. Може би преди шест часа. Точно след полунощ, мисля аз. Мрежата е хванала принца елф и го е задържала до идването на Уистерона. Рууллл. Звярът го е отнесъл.
— Къде, Стреса?
— В леговището си, предполагам — отвърна, наостряйки уши, комбинираната котка. То е дълбоко във вътрешността на някаква кухина в средата на Ин Джу.
Рен почувствува една нова умора да се прокрадва през нея. Разбира се, там някъде би трябвало да има някакво леговище.
— Някаква следа от жезъла Рухк? — попита тя.
— Изчезнал е. — Комбинираната котка поклати глава.
И така, ако Гавилан не беше го изоставил — нещо, което той никога не би направил — Жезълът все още беше с него. Рен потрепери въпреки нейния кураж. Тя си спомняше своята кратка среща с Уистерона на идване. Спомняше си какво изпита само при неговото преминаване. Бедният, глупав Гавилан. За него нямаше вече никаква надежда. Рен огледа останалите един по един.
— Ние трябва да си върнем жезъла Рухк — каза тя. — Не можем да продължим без него.
— Не, Лейди Рен, не можем — — съгласи се като ехо Трис. В очите му се четеше решителност. Гарт стоеше, а му огромните ръце висяха отпуснати отстрани.
Стреса наежи бодлите си, а остроносото й лице се повдигна към лицето на Рен.
— Рруулл, Рен Елф, аз очаквах това. Хссттт. Но ти ще трябва… сспппптт… да използуваш елфовата магия, ако искаш да оцелеем. Ти ще трябва да я насочиш, срещу Уистерона.
— Зная — прошепна Рен и почувствува как изчезва и последната следа от нейното минало.
— Чхтттт. Не че това ще има някакво значение. Пххффт, Уистеронът е…
— Стреса — прекъсна я тихо Рен, — не е необходимо да идваш с нас.
За миг настъпи пълна тишина. Комбинираната котка въздъхна и кимна.
— Пххффт. Ние стигнахме дотук заедно, нали? Няма какво да говорим. Аз ще те заведа до него.
ГЛАВА XXV
Уокър Бо седеше в неизменната дълбока тишина на безкрайната нощ в Паранор, в затвора на неговия сив, непроменящ се здрач и се взираше в пространството. Ръката му, свита в юмрук, лежеше върху масата пред него, а пръстите й бяха стегнати като стоманена лента около Черния камък на елфите. Нищо друго не му оставаше — никакви други варианти, никакви скрити възможности. Той беше премислил всичко, доколкото бе възможно и сега му оставаше само да провери кое е правилно и кое — не.
— Може би ти трябва още малко време — предположи Коглин.
Старецът седеше срещу него — един крехък кокалест призрак, почти прозрачен, когато застанеше срещу светлината. Той става все по-прозрачен, помисли отчаяно Уокър.
Бяла коса на тънки кичури се спускаше като ситен прашец от сбръчканото му лице и от главата, дрехите висяха на тялото му като пране на простор, а очите проблясваха от тъмните очни орбити. Коглин избледняваше, изчезваше в миналото, връщаше се заедно с Паранор към мястото, от което беше призован. Защото Замъкът нямаше да остане в света на хората, докато там нямаше друид, който да се грижи за него, а Уокър Бо, който бе избран от времето и съдбата да изпълни тези черни дрехи, трябваше рано или късно да ги облече.
Неговият поглед се рееше над Мърко. Пустинният котарак беше се отпуснал до отсрещната стена на читалнята, в която бяха се разположили. Черното му тяло беше с неясни очертания и безплътно като това на стареца. Уокър погледна надолу към себе си. Той също изчезваше, макар и не толкова бързо. Във всеки случай, Уокър имаше избор. Ако пожелаеше, той можеше да си отиде по всяко време. Не стояха така нещата обаче с Коглин и Мърко, които бяха свързани със Замъка за цяла вечност, ако Уокър не намереше някакъв начин да го върне в света на хората.